Бернд Френц - Отхвърлените

Преди Мат да успее да продължи мисълта си, последва нова атака от болки, които заляха черепа му. С изкривено лице се обърна към Борк, който тъкмо беше уловил амулета на врата си.

— Сигурен ли си, че в това мизерно селце могат да се изкарат на пазара фреккойшери? — изграчи Мат. — Тези типове имат вид като че ли поколения наред са се женили само помежду си.

Устните на Борк се разтвориха в усмивка, защото разбра съвсем точно за какво намекваше пилотът. Без нищо да отвърне, отхвърленият скочи от седалката до шофьора и тръгна към жителите на селото.

Колкото повече се приближаваше до първобитните хора, толкова по-плътно се притискаха един към друг. Почти изглеждаше като че ли се страхуват от него, а не от джипа.

След известна врява в редиците на туземците накрая някакъв широкоплещест мъж беше изтикан пред ордата. Очевидно той беше главата на общината, макар че в тази си роля се чувстваше видимо угнетен. Непрекъснато се оглеждаше, търсейки помощ от останалите жители на селото, които страхливо се криеха зад широките му рамене. Същевременно с диви жестове му даваха да разбере, че трябва да вземе думата.

Накрая с примирено грухтене пое ролята си на говорител. Великанът се поизправи от приведената си стойка и отправи твърд поглед към Борк. Мат Дракс не можа да проследи последвалия разговор, защото не се осъществяваше по предишния начин, при който думите на Борк попадаха непосредствено в главата му.

„Как въобще беше възможно всичко това — просветна за кратко в разума му. — Как Борк…“

Мисълта му отмина така бързо, както се и беше появила. Мат се заслуша в разговора, без да разбира нито дума.

— Какво търсиш тук? — изломоти недружелюбно говорителят на селото, без да успее да потисне някаква боязлива вибрация в гласа си.

— Нужни са ни вашите фреккойшери! — заяви Борк с повелителен тон, стискайки амулета си. — Щом ни дадете животните, веднага ви напускам.

При това искане през цялата орда премина възбудено роптание. В много гласове имаше призвук на облекчение, други жители на селото, напротив, реагираха агресивно.

— Фреккойшерите са ни необходими и на самите нас! — възмути се някакъв мъж от най-задната редица. — Как иначе ще прибираме реколтата си и ще я продаваме на близките пазари?

— Тогава ще носим стоките пак на гърба си — намеси се една жена с восъчножълта коса. — Главното е колкото е възможно по-скоро да се отървем от това проклето племе!

Одобрително мънкане подкрепи думите на русокосата, докато предводителят им с повелителен жест ги накара да млъкнат.

— Добре — обърна се великанът към Борк. — Можеш да вземеш толкова фреккойшери, колкото искаш. Но след това не желаем никога да виждаме теб и твоите хора.

— Имате думата ми — ухили се отхвърленият. — Определено не ми се е толкова много прищяло да се връщам в това негостоприемно място.

Докато Борк последва неколцина жители на селото до гигантските скакалци, Мат остана да седи апатично зад волана на джипа. Пък и защо ли трябваше да върви след мъжете? Неговият спътник, изглежда, имаше похват в тези неща.

Когато Борк не се виждаше, останалите селяни се приближиха до джипа. По лицата на мъжете, жените и децата се четеше ярост и презрение.

Това потвърди изказването на Арак, че семейството му навсякъде среща отказ. Но в изражението на лицата цареше страх. Сякаш първата им среща с отхвърлените ги беше изпълнила с такъв ужас, че не се осмелиха да откажат да изпълнят желанието на Борк.

Мат изобщо не се замисли за мотивите на жителите на селото. Всъщност в този момент изобщо не мислеше, а усещаше само някаква тъпа празнота в главата си.

Дори и не погледна, когато Борк се върна при джипа. Зад отхвърления се мъкнеха три фреккойшера, които бяха дотолкова питомни, че Борк нямаше нужда да ги води за поводите. Тъмнозелените гигантски скакалци, изглежда, инстинктивно долавяха желанията на новия си господар и винаги спазваха точно две крачки зад него.

„Сега можеш да се върнеш в нашия лагер — обяви Борк с гласа на мисълта си. — Ще те последвам с животните.“

Мат бавно кимна. Без да поздрави на сбогуване, запали „Хамър“-а. Макар и да въртеше волана като бесен, нужен му беше целият пазарен площад, за да обърне маневрената инак кола. След няколко включвания напред и назад успя да ориентира капака на двигателя в посоката, по която искаше да се връща. Включи грубо и със скърцане на първа скорост и потегли. Мина известно време, докато превключи подскачащата кола на по-висока скорост, но накрая с равномерна газ се върна обратно в лагера. Всъщност ставаше му все по-трудно да удържа колата на пътното платно.