Бернд Френц: Отхвърлените

Сламенорусото момче, което залиташе из високата до колене трева, беше към края на силите си. При всяко вдишване дробовете му пареха като огън, въпреки това отчаяно продължаваше да бяга. Трябваше да намери помощ, инак семейството му щеше да загине.

Мисълта за ужасните преследвачи го тласкаше напред, но при все това по едно време краката отказаха да му служат. Препъна се и се просна на земята. Оскъдният ландшафт се завъртя пред очите му. Задъхвайки се, остана да лежи между високите стръкове, за да попремине световъртежът в главата му.

Изведнъж — някакъв подозрителен шум. Момчето погледна уплашено нагоре. Взорът му беше твърде замъглен, за да открие нещо повече от няколко неясни привидения, въпреки това веднага разбра, че го бяха догонили…

Дори когато погледът на Арак се избистри, безформените призраци не загубиха нищо от ужасния си вид. Напротив. С всяко трепване на миглите си разбираше все по-ясно как грухтящите същества го обкръжават.

Видът на деформираните им черепи, както и непохватността, с която в приведена стойка размахваха дългите си ръце, допускаха да ги сметнеш за някакъв вид човекоподобни маймуни. Само разпарцаленото облекло върху окосмените им тела говореше, че са нещо повече от примати.

С олюляване се кандилкаха към него и барабанеха предизвикателно с юмруци по гърдите си. Предводителят на ордата държеше в ръцете си извит железен прът и го удряше заплашително в земята. Тъпият поглед на кръвясалите му очи даваше ясно да се разбере, че треперещото момче не може да разчита на никаква милост от него и събратята му.

Когато Арак видя, че кръгът на маймуночовеците все повече се затваря около него, изтощените му крака се раздвижиха като от само себе си. Скочи панически и се опита да избяга настрани. Може би зад следващото възвишение имаше някакво селище, в което можеше да намери помощ! Макар че момчето знаеше колко е малък шансът, насочи се направо към една пролука, която се беше отворила между двама грухтящи маймуночовеци.

Въпреки приведения си вървеж хората маймуни бяха по-бързи от инстинкта за бягство на Арак. С агресивно съскане една от полумаймуните се приведе и се втурна напред. Прокара широка просека в тревата, за да пресече пътя на бягащия към възвишението.

Арак мобилизира последните си резерви от енергия. Краката му летяха над твърдата земя, сякаш силите му не бяха отдавна изчерпани от дългото бягство. Всъщност успя да мине покрай приближаващия се с тежка стъпка маймуночовек, преди този да смогне да му пресече пътя. Недодяланата фигура се опита да сграбчи Арак, но косматите й лапи увиснаха празни във въздуха.

Ала триумфът на Арак трая кратко. Само на няколко крачки по-нататък една тъмна сянка се стрелна към него от другата страна и го сграбчи за краката.

Момчето отново се строполи на земята. Не можеше да се изправи отново, защото маймуночовекът беше стиснал пищяла му в желязна хватка.

Неподправеният страх умножи силите на Арак. Нанасяше бесни барабанни юмруци срещу маймуночовека, но масивният противник приемаше без видимо вълнение ударите, които се стоварваха по врата и лицето му.

Примирен, Арак падна назад и стисна черния каменен отломък, който носеше върху боядисаното в синьо кожено ремъче на врата си. При безизходното положение, в което се намираше, можеше да се надява единствено на помощта на амулета си. Тъкмо искаше да отправи гореща, отчаяна молитва към небето, когато зрителното му поле се затъмни.

Пет-шестима маймуночовеци се събраха около лежащото на земята момче и впериха в него изпълнени с омраза погледи. Въпреки заплашителното изражение на лицата им, недодяланите фигури спазваха крачка почетно разстояние от пленника си. Дори изкривената грамада мускули, която беше повалила Арак, отново се изправи със скок. Направи го почти така, сякаш се страхуваше от по-продължителен контакт с него.

За момент изглеждаше като че ли маймуночовеците се бояха да наранят момчето. Тогава Арак разбра, че само очакват някого.

В същия момент в кръга пристъпи предводителят с железния прът. С ръмжене замахна с примитивното оръжие над чорлавата му глава.

Арак страхливо впи пръсти в острите ръбове на амулета, докато между тях не потече тънка струйка кръв. Без да движи устните си, изпрати отчаян зов за помощ…

Матю Дракс се опираше с всичка сила в арматурното табло на люшкащия се военен джип, който трополеше през осеяното с дупки пясъчно трасе. Погледна отчаяно към Аруула, която беше стиснала настървено волана и беше настъпила докрай педала за газта на „Хамър“-а.