Карол Франц - Катрин

Кати си даваше сметка, че Джон Камерън е изключително красив мъж. Той беше висок над шест фута, малко повече от Ричард. Говореше се, че официалният вход е издигнат по-висок специално за двете момчета. Косите на Джон бяха много по-светли от почти синьо-черните къдрици на Ричард, със златист оттенък в мекия кестеняв цвят. Очите му бяха наситено зелени като тези на майка му и понякога от дълбочината им бликаше някакво странно вълнение. Джон Камерън явно беше мъж, който владее напълно семейството и работата си, и тъй като животът в къщата течеше гладко, той изцяло бе предоставил на госпожа Бейтс ръководството на домакинството.

Със своите подчинени той бе строг, но внимателен и много рядко губеше контрол и показваше истинската си груба и себична същност. Макар да се отнасяше към родителите си смирено и с уважение, госпожа Бейтс твърдеше, че често бил ненаситен в претенциите си. Той крещеше и сразяваше с думи всеки, който проявяваше разномислие, а компромиси правеше само в изключителни случаи.

Беше хитър и пресметлив. Тактиката му като ръководител на предприятията „Камерън“ беше толкова пробивна, че внесе смут в деловите среди. Кати бе убедена, че тъгата в очите му издава някаква страдание. Какво точно нито тя, нито дори госпожа Бейтс знаеха, но и двете бяха сигурни, че не грешат.

Един следобед, когато Кати излизаше от кухнята, Джон Камерън я хвана за ръката.

— Трябва да разопаковаш едни мои книги в библиотеката, Кати — каза той. Тя се учуди, че той знае името й. — Би ли уведомила госпожа Бейтс, ако обичаш, че се нуждая от услугите ти за известно време?

— Да, сър — отговори Кати и остави на земята кошницата с дрехи за поправка, които мислеше да занесе на брега. Госпожа Бейтс, след като забеляза, че Кати умее да шие с малки, изящни бодове, реши да използва умението, за да преправи униформите на прислугата и някои други домашни тъкани. Понеже не се налагаше да върши тази работа в къщата, Кати я взимаше със себе си на брега.

Няколко пъти вече тя бе забелязала Джон да майстори нещо като лодка недалеч от любимото й място. Но тя го избягваше, защото не бе забравила предупрежденията на госпожа Бейтс.

Кати прекарваше много време на плажа под силното слънце и бялото й иначе лице, сега имаше меден загар. Сините й очи грееха, а русите й коси бяха станали платинено лъскави. Морският бриз разбъркваше вълнистите й къдрици, но тя не желаеше да носи боне, което й пречеше да усеща хладния ветрец.

След като предаде на госпожа Бейтс нареждането на господаря, Кати влезе в библиотеката и видя, че Джон вече е започнал да сваля книгите от една лавица, за да освободи място за новите, пристигнали от Ню Йорк. Щом я видя, той прекъсна работата си и отиде да затвори вратата, която Кати нарочно беше оставила открехната.

— Откъде да започна, сър? — запита тя плахо.

— Искам да подредиш томовете от кутиите на рафта, който току-що изпразних — каза Джон и се обърна да я погледне.

Кати не помръдна. Внезапно усети някакво странно чувство. Господин Камерън я погледна отново и каза:

— Веднага!

Кати не съзнаваше, че се е вторачила в него, докато не чу променения му глас. Тя се изчерви и бързо добави:

— Да, сър!

После се залови да вади и подрежда новите придобивки на семейната библиотека. Книгите бяха много и чудесните им кожени подвързии изкушиха Кати да им се порадва. Джон седна в голямото кожено кресло с разтворена книга в ръка и наблюдаваше работата й. На няколко пъти той й даде напътствия, когато забелязваше, че се колебае къде да постави дадена книга, но не направи никакви опити да разговаря с нея.

Тя усещаше погледа му върху себе си и се чудеше защо изобщо той трябва да стои в библиотеката, още повече че всички книги бяха подредени за по-малко от час и тя съвсем нямаше нужда от помощта му. На земята останаха няколко тома с намачкани страници и разкъсани подвързии от бързината, с която бяха свалени от лавицата. Кати се чудеше какво да прави с тях, но не смееше да попита от страх да не би Джон да си помисли, че иска да ги задържи за себе си. Беше сигурна, че са ценни.

Слизайки от столчето, Кати залитна и падна настрани, удряйки рамото си в ръба на голямото бюро. Тя мигновено се изправи и се извини за несръчността си. Тогава забеляза, че по ръката й има кръв. Джон застана до нея точно в момента, когато щеше да падне отново, изплашена от кръвта. Той я притегли към себе си и я отведе до креслото, в което седеше до преди малко.

— Седни тук — нареди й той грубо. — Ще донеса бинт и веднага ще превържа раната — и той я остави сама.