Карол Франц - Катрин

— Преди малко май спомена, че стъпваш стабилно? — каза той и широка усмивка промени странното му до този момент изражение. Кати срещна погледа му и също се усмихна. Просто не успя да се сдържи.

— Има ли още нещо, което трябва да направя, сър? — попита тя със слаб глас. — Госпожа Бейтс навярно ще се чуди какво ме е задържало, ако не се върна скоро.

Джон отиде до вратата.

— Следващия път, когато ме видиш на плажа, моля те не тръгвай в обратна посока. Няма да те ухапя. Всъщност аз имам нужда от компанията ти. Никак не е приятно да строиш нещо, което никой друг освен теб не вижда.

Той отвори вратата на библиотеката и излезе. После, сякаш сетил се за нещо, се обърна и погледна Кати в очите.

— Кати — каза той нежно с весела усмивка, — по-добре се качи в стаята си и си почини до вечерта. Не ми се иска отново да пострадаш, докато ме няма.

После се обърна и се отдалечи. Кати беше объркана.

Джон Камерън нареди да изведат коня му зад къщата. Кати надникна през прозореца на спалнята си и видя как той вдига очи към нея преди да се отдалечи в буен галоп.

Тя лежеше, вперила поглед в току-що изпраните завеси на леглото. Въздъхна дълбоко. При спомена от допира на ръката му, по тялото й премина тръпка. Той беше много нежен и въпреки че я бе изплашил с критиката си за роклята й, явно бе достатъчно загрижен, за да превърже раната й. Тя все още не можеше да си обясни защо изобщо я беше помолил да му помогне в библиотеката: в действителност той нямаше нужда от помощта й.

Изведнъж тя си спомни поканата му и предупреждението на госпожа Бейтс. Реши от сега нататък да заобикаля мястото, където Джон работеше. Щеше да слиза на плажа отвъд дюните, далеч от погледа му. Не можеше да си обясни обаче защо това решение я потисна. Знаеше само, че вече няма да й бъде толкова приятно да шие на плажа, както преди. Внезапно й хрумна една мисъл. Никога не се бе надявала, че Джон Камерън ще я забележи. Бузите й пламнаха, докато се опитваше да я отхвърли.

Тя се постара да го избягва. Когато знаеше, че е в къщата, намираше си работа при госпожа Бейтс в кухнята или пък търсеше някакво друго занимание в спалнята на господарката си. Не ходеше на плажа, ако беше сигурна, че той работи по лодката или се промъкваше зад конюшните и отиваше далеч зад дюните, където той не можеше да я забележи.

В последните дни обаче бе станало доста ветровито и силният бриз правеше невъзможно шиенето край морето. Тя беше започнала и почти преполовила една работа, която господарката й смяташе за изключително важна. Когато установи, че Кати шие изкусно, Джойс нареди да се направят нови униформи за целия персонал. Три от тях вече бяха готови и сега Кати шиеше четвъртата. Имаше разрешение да работи навън. Макар да предпочиташе плажа, Кати отиваше на задната веранда, където внезапните пориви на вятъра не разкъсваха кройките, а тя можеше да се радва на слънчевата светлина и морския бриз.

От няколко дни не беше виждала Джон. Но мисълта, че той живее в същата къща, я караше да потръпва и да си спомня неговия допир. Тя наистина недоумяваше какво става с нея.

Кати, макар почти осемнадесетгодишна, никога не бе имала приятел. Тя беше винаги заета с домакинските си задължения и толкова щастлива да бъде част от едно уважавано семейство, че мъжете бяха нещо, за което не си бе позволявала да мисли.

Когато Джон се приближи, тя седеше на задната веранда. Той носеше нанизана на връв риба и беше мокър до кръста. Пусна улова на земята, който звучно изплющя и я накара да ахне уплашено.

— О, изплашихте ме — каза тя и засъбира нещата си преди да се изправи. — Ще донеса кошница за рибата.

И се запъти към задната врата.

— Почакай малко — извика Джон. — Защо бягаш?

Гласът му я спря. Кати се обърна и го погледна.

— Къде се кри през последните няколко дни? — приближи Джон.

Кати не знаеше какво да отговори. Косите му бяха разбъркани от вятъра, панталоните — навити до колената. Беше бос. Можеше да мине за слуга, който е донесъл продукти за вечеря. Кати не съзнаваше, че го гледа изпитателно, докато той не забеляза:

— Какво гледаш? Никога ли не си виждала мъжки крака? — и добави ухилено: — Мои са от двадесет и седем години и никой до сега не е проявявал и най-малкия интерес към тях.

Смутена, Кати машинално сведе поглед. Тя не отговори, а тръгна към вратата.

Гласът му отново я спря.

— Къде отиваш? Как си позволяваш да си тръгваш, без да си отговорила на въпросите ми?

Той я хвана за ръката и я обърна към себе си.