Карол Франц - Катрин

Кати изобщо не искаше да става причина за напрежение между Джон и майка му. Самата тя никога не би си позволила нещо, надхвърлящо позволеното за положението, което заемаше.

Ако Джон не бе сложил ръката си върху бедрото й, това нямаше да се случи. Защо го бе направил? Дали не искаше да разбере как ще реагира? Може би наистина имаше намерения да се позабавлява с нея, както госпожа Бейтс беше предположила. Липсата на опит връщаше отново и отново в главата й въпроса „Защо Джон иска да бъда свободна след вечеря?“ Когато той влезе в кухнята, тя бе готова да се извини и да отклони молбата му.

Не очакваше да го види толкова скоро. Дори си мислеше, че може да е забравил за нея, особено след явното недоволство на Джойс от проявената интимност към една камериерка. Но изглежда, в крайна сметка той не се бе съобразил с това.

— Какво обичате, сър? — попита плахо Кати. Всъщност, знаеше защо е дошъл.

Джон явно се почувства неудобно, но бързо се овладя и промърмори нещо неопределено. Спомена, че иска да говори с нея във връзка с някакви специални поръчки за следващите дни. Подобни неща се случваха често и почти никой не им обърна внимание. Единствено госпожа Бейтс не се лъжеше така лесно. Тя моментално се озова до вратата, където той се беше облегнал, и попита:

— Бихте ли избрали някой друг, сър? Вече съм определила каква работа трябва да свърши утре Кати.

Джон не обърна внимание на защитната й атака, само се ухили и поклати отрицателно глава.

— Не, не бих могъл.

Той се наведе още към възрастната жена, която познаваше от детинство, и прошепна:

— Само Кати ще се справи. Съжалявам, госпожо Бейтс.

Джон се отдръпна от вратата и даде път на Кати. Госпожата промърмори нещо като „Разбира се, сър“ и се върна обратно.

Когато стигнаха до мястото с лодката, слънцето клонеше към залез. Сега бе доста по-топло, отколкото през деня. Вятърът беше променил посоката си и духаше откъм океана. Водата беше гладка като огледало, а чайките пируваха с риба, лесна плячка за тях без прикритието на вълните.

Джон вървеше малко напред като водач. Сега той спря внезапно, обърна се, и без да каже дума, протегна ръка и свали шнолите от косите й.

Гъстите руси вълни паднаха тежко почти до кръста й. Този неочакван интимен жест я обърка.

— Какво правите? — попита тя, докато се опитваше да прибере косите си и да вдигне шнолите от пясъка.

— Исках да я видя пусната свободно — отвърна Джон делово и издърпа шнолите от ръката й. — А сега забрави за косата си известно време и ела да видиш това, за което те доведох, докато не се е стъмнило съвсем, защото няма да можеш да го оцениш.

Кати не знаеше как да постъпи. Не беше сигурна дали трябва да протестира или да се подчини. Но той я хвана за ръката, без да се бави и я повлече след себе си по една дюна.

Тази дюна я бе възпирала неведнъж да идва насам. И сега, докато пъплеше нагоре с усилие, изведнъж зърна лодката. Да я построи беше отнело на Джон няколко седмици. Вече я беше пуснал на вода, закотвена към тежка дървена бъчва, използвана някога за осоленото свинско, с което готвачката приготвяше повечето ястия. Кати спря и впери поглед в красивия корпус на малкия плавателен съд. Лодката беше боядисана в синьо — предпочитания цвят на фамилията, а платната бяха прибрани, но готови да се издуят всеки момент.

— Ела — повтори Джон и я дръпна към лодката. Явно, много се гордееше с нея. — Двамата с теб тръгваме на плаване. Можеш ли да плуваш?

— Ами да — отговори Кати на резкия му въпрос и едва след това й мина през ум, че можеше да използва този претекст, за да му откаже. Ако не умееше да плува, той никога не би я извел в открито море с несигурна лодка. Но усмивката му я разубеди и тя тихомълком се зарадва, че не беше излъгала.

— Добре — каза Джон и улови пак ръката й. — Нямаме много време преди да се стъмни напълно, затова побързай.

Той й обясни как се наричат различните уреди и за какво служат. Тонът му беше нежен и тя можеше да го слуша с часове. Поглеждаше го от време на време, за де се убеди, че е разбрала всичко.

Доволен от нейната схватливост, Джон й помогна да се качи и освободи платната. Вятърът ги подхвана. Кати се изненада, че се движат толкова бързо при лекия бриз. Лекото полюшване я успокояваше. Напрежението, трупано в нея от момента, когато той я завари на верандата, започна да я отпуска.

Макар и да беше невежа в мореплаването, Кати не можеше да не забележи колко добър моряк е Джон. Той управляваше лодката с такава лекота, като че ли имаше власт над вълните и вятъра. И ги подчиняваше на волята си. Той повече не проговори и тя също се умълча. Тя беше само една от прислугата в дома му и наистина не можеше да си обясни защо я бе взел със себе си. Виждаше й се странно, но се радваше.