Карол Франц - Катрин

— Да — отговори той. Очите му се усмихваха. — Иска ми се да узная как би нарекла малката кобилка.

Кати помисли малко и го погледна.

— Какво ще кажете да я наречем Утрешна надежда? — попита плахо тя.

Той се усмихна и поклати глава.

— Мисля, че мъничето вече си има име — и още по-широко се усмихна. — Ще се нарича Утрешна надежда.

В отговор Кати също се усмихна, щастлива че той прие нейното предложение. Джон леко се наведе и докосна с устни нейните. Тя не се отдръпна, но й не му отвърна. Страните й поруменяха и когато той вдигна глава, тя сведе очи, за да не срещне погледа му.

Джон хвана брадичката й и я повдигна.

— Защо сведе глава? — попита тихо той. — Да не би да те обидих?

— Не — отговори тя бързо, — просто… аз…

Тя пак отмести погледа си, но този път се почувства ужасно смутена. Непоносима топлина заля цялото й тяло.

— Между другото — поде той отново, за да намали възникналото напрежение, — преди малко не те ли чух да ме наричаш Джон?

Сърцето й затупа по-бързо. Името му се беше изплъзнало от устата й и тя се надяваше, че това е останало незабелязано.

— Съжалявам, сър — пророни тихо тя. — Не знам защо го направих. Няма да се повтори.

Джон отметна глава и силно се засмя.

— Глупаво момиче. Не съм ядосан. По-скоро се чувствам поласкан, че този момент успя да породи някакво желание за интимност у теб.

Той я придърпа към себе си и зарови лице в косите й.

— Ти наистина си прекалено срамежлива, скъпа моя — прошепна в ухото й. — Защо просто не забравиш, че с теб е господарят на къщата и не приемеш, че съм като Матю?

Кати се отдръпна, за да го погледне в очите. Трепереше и се надяваше той да не го забележи.

— Никога няма да успея — започна тя едва доловимо. — Няма как да забравя кой сте вие и коя съм аз. Беше много мило от ваша страна да ми покажете новото жребче и да ми позволите да го кръстя. Благодаря ви!

Матю се появи в този момент. Той все още дъвчеше бисквита с меласа и внимателно напъха кифлите, които бе донесъл със себе си в джоба.

— Ето ме, господин Камерън — извика той и се приближи.

— Добре — отвърна му Джон. — Жребчето вече си има име, Мат. Казва се Утрешна надежда. Погрижи се за надписа на клетката, ако обичаш.

— Да, сър — каза Матю.

Джон хвана Кати за ръка, отвори вратата и я изведе навън.

— Хайде да се връщаме. Госпожа Бейтс те чака, доколкото познавам тази диктаторка — той се усмихна. — Май тя знае по-добре от самия мен какво се върти в главата ми.

Пред задната врата Кати се спря.

— Още един път ви благодаря, сър, за тази толкова приятна вечер. Никога няма да я забравя.

Тя го погледна. Очите му проблясваха в тъмнината.

— Удоволствието беше мое, мадам — каза той. — Бих могъл да ви предложа куп развлечения както за нощите, така и за дните, но не съм съвсем сигурен, че сте готова да ги приемете.

Джон направи любезен поклон и отвори вратата на Кати. Придружи я до стълбата за прислугата в полумрака, взе ръката й и я поднесе към устните си. Милувката му скова гърба на Кати в сладостна тръпка. Коленете й се разтрепериха, когато той допря топлите си устни до дланта й. Заля я топла вълна, настани се в стомаха й и после се спусна надолу. Джон леко прекара езика си по дланта й. Тя веднага я отдръпна.

— Лека нощ, сър — прошепна му с трепет.

септември, 1864 година

Шон Камерън се разболя. Години наред той се радваше на добро здраве, но сега внезапно бе съборен на легло от треска с неизвестен произход. През дългите години, прекарани заедно с Джойс, той никога не й бе позволявал да се суети около него. Беше й много задължен, че не обръща внимание на безучастната му кротка натура. Въпреки че бе добър моряк и опитен в бизнеса мъж, той не изпитваше нужда от компанията на когото и да било.

Джон не си спомняше някога да е бил истински близък с баща си. Шон просто бе глава на семейството и родител, когото трябваше да уважава и задължително да му се подчинява. И макар да не показваше чувствата си, Джон обичаше много този мъж.

За Джойс, която по природа беше общителна, не бе лесно да седи мълчаливо в компанията на съпруга си. Тя бе научила причините за неговото оттегляне от баща му, Патрик, и ги бе приела. Надяваше се някой ден, с любов и нежност да успее да заличи неприятните спомени, за които беше сигурна, че продължава да пази дълбоко в съзнанието си.

За нещастие, след почти тридесетгодишен брак. Джойс все още на моменти чувстваше този измъчен човек като непознат. Шон умееше да се държи напълно нормално дълго време, без никакви прояви на психическа нестабилност пред семейството и приятелите си. За да доставя удоволствие на Джойс, той се стараеше да бъде забавен, смееше се и се шегуваше с партньорите си в бизнеса. С други думи, слагаше си маска, за която тя единствена знаеше.