Карол Франц - Катрин

Долу, в приемната, вечерята продължаваше. Шон, в приповдигнато настроение, разказваше за всички по-интересни неща, случили се откакто не се бяха виждали. Компанията се смееше, разговаряше. Менюто беше грижливо подбрано за гостите. Те с удоволствие се хранеха, като обилно поливаха с вино превъзходната храна.

Името на Ричард не се споменаваше, като че ли всички предварително се бяха наговорили да не засягат болезнената тема. Но когато разговорът неволно се насочи натам, Мелиса с готовност се включи в него.

Сервираха кафето и коняка. Шон Камерън седеше начело на масата, леко зачервен. Джон седеше срещу Джойс, а Мелиса заемаше мястото си на домакиня. Кристалното шише с коняка вече обикаляше масата за втори път, когато Шон се покашля явно с намерение да каже нещо надявайки се да не прозвучи много горчиво.

— Ние дойдохме тук по няколко причини, Мелиса — леко запъвайки се, започна той и бръкна в джоба си за лулата. — Сигурно разбираш, че след като нямахте с Ричард син, семейното състояние и имотите трябва да преминат към следващия мъж в семейството.

Лицето на Мелиса потъмня. В скръбта си тя съвсем бе забравила за това.

Шон запали лулата си и продължи:

— Джон, разбира се, е готов да ти предложи издръжка и всичко останало, от което дъщерите ти биха имали нужда и биха притежавали, ако баща им беше жив…

Мелиса се отпусна назад. Цялата кръв се отдръпна от лицето й. Защо не се бе сетила сама? В същия миг Джон стана и се доближи до нея.

— Мелиса, искам да те уверя, че това няма да промени нито твоя живот, нито този на децата — той взе ръката й. Говореше тихо. — Този дом е твой и винаги ще бъде твой. Родителите ми и аз ще бъдем винаги твои гости, а не собственици — той се наведе над нея и продължи: — Адвокатите вече са изготвили документите за прехвърляне на правата върху фамилната собственост на мен.

Мелиса отдръпна ръката си и стана.

— Разбирам — едва чуто каза тя. — От моя страна няма да има възражения. Сигурна съм, че всичко е уредено почтено — тя помести стола си назад и погледна Джон в очите. — Можеш да действаш, Джон. А сега, моля да ме извините, искам да се оттегля. Денят беше уморителен.

Тя излезе, без повече да каже нещо и без да погледне загрижените лица на свекъра и свекърва си.

Тази нощ Мелиса не можа да заспи. Тя знаеше, че по време на войната Джон беше поел семейния бизнес отвъд океана. Ричард й беше казал, че той товари кораби от Англия със стоки, необходими за съюзническите войски и макар да не носеше униформа, работата му беше не по-малко важна от тази на воюващите. Тя винаги го бе харесвала. Зад привидно грубите му обноски се усещаше някаква спотаена нежност и тъга. Мина й мисълта, че ако Ричард бе предпочел работата на Джон, сега тя нямаше да бъде вдовица, толкова самотна и неутешима, и сама се упрекна.

Макар вълненията и приготовленията през дните, след като получи известието за посещението на роднините си, да ангажираха времето и мислите й, душата й не можеше да намери покой. Спомняше си незначителни подробности от разговори с Ричард: как той и брат му заедно са учили и прекарвали свободното си време, как са яздели, как са плували и са се къпели, как са слушали историите на дядо си и на баща си. И още си спомняше, че нещо в миналото на Джон го бе лишило от участие в семейния бизнес. Ричард му бил предложил равен дял, пренебрегвайки наследственото право. Без да бъде съвсем сигурна, бе останала с убеждението, че Джон сам се бе отказал от това великодушно предложение. Носеше се слух, че Джон бил подслушал някакъв разгорещен спор между Ричард и техния дядо, като поводът бил лишаването на малкия брат от всякакво наследство. И въпреки че Шон нямал нищо против подялбата на семейните имоти, докато баща му бил жив, не било възможно никакво участие на Джон.

Мелиса разсъждаваше в какво положение се намира сега, след като вече не е господарка на този дом, който наричаше свой. Тя беше горда и волева. Но сега се решаваше бъдещето й и за първи път в живота си тя се почувства неспособна да вземе решение.

След дълги размисли, едва на зазоряване, тя взе решението да замине с децата в Англия, в стария си семеен дом. Беше абсолютно сигурна, че подялбата ще бъде честна. Създадената ситуация й предоставяше възможността да напусне къщата и роднините, които й навяваха болезнени спомени. За нея би било непоносимо да наблюдава как Джон ще заеме мястото на Ричард. Сърцето й щеше да се разкъсва всеки път, когато го погледнеше и тя никога нямаше да намери покой. Да, в Англия, ще се чувства по-добре… с родителите си. Тя щеше да намери утеха в бягството и закрила при родителите си.