Карол Франц: Катрин

— Господарят е убит… Преди половин час пристигна вестоносец.

Сега и Кати се разплака:

— Къде са останалите? — попита тя.

— Ами в параклиса — отговори госпожа Бейтс. — Ние обичахме господаря. Той беше добър човек. Но го няма вече! Господи, какво ще правим сега?

Тя отмести ръката на Кати и се запъти към стаята си. За миг Кати остана неподвижна. После се втурна нагоре по стълбите, грабна един шал от гардероба и хукна към параклиса.

Когато влезе, службата вече приключваше. Тя застана встрани, докато хората излизаха и бързо улови Карин и Тори за ръцете. Момиченцата бяха объркани. Мелиса излезе бавно навън. Беше бяла като платно и вместо да тръгне към къщата, се отправи към конюшните.

Конят, който избра, беше нейният любимец, подарък от съпруга й. Кати знаеше, че господарката й е добра ездачка и затова реши да се погрижи за децата. Тя ги заведе у дома, изкъпа ги и им даде да вечерят, после почака да заспят и слезе долу. Когато Мелиса се върна, Кати беше в кухнята. Единствено тя от цялата къща бе останала будна. Надяваше се да утеши господарката си, която винаги бе толкова добра с нея.

— Кати — прошепна Мелиса, — моля те, погрижи се за децата. Не желая да ги тревожа. Разбираш ли? За нищо на света! — тя въздъхна и изтри насълзените си зачервени очи.

Тялото на Ричард Камерън трябваше да бъде донесено в къщи след три дни. Погребението щеше да бъде на следващия ден. Родителите му все още не бяха уведомени, но госпожа Бейтс бе изпратила един от слугите до Ню Йорк с печалната вест. Тя знаеше, че господарката е изцяло отдадена на скръбта, за де се сети за вестоносец преди утрото и затова сама бе решила да стори това.

Кати не се прибра в стаята си, а премести кушетката в детската стая. Момичетата бяха още малки, за да разберат защо майка им плаче така горчиво. Кати се безпокоеше да не би да се събудят през нощта и да се изплашат. „Още една смърт“, помисли си тя, докато се опитваше да заспи. „Няма ли някога да свърши тази мъка?“

Докато заспиваше, пред очите й бе Ричард Камерън в деня на пристигането му. Никога нямаше да забрави как я бе поздравил тогава. Мисълта за неговата смърт върна спомена за смъртта на майка й и сестрите й. Бореше се с риданията, но не успя да се овладее. Беше загубила всичко, което бе имала на този свят. Сега нямаше нищо.

Струваше й се, че животът е низ от късчета щастие, съвсем краткотрайни, които ти се отнемат тогава, когато имаш най-голяма нужда от тях и на тяхно място винаги идва страданието. Като че ли единственият начин да не страдаш, бе изобщо да не обичаш, защото най-голямото страдание е загубата на любим човек.

Почувства се толкова изтощена, че почти се убеди в правотата на тези мисли, макар да знаеше, че без обич не биха съществували дори тези късчета щастие. Любовта беше неразривно свързана с живота, тя именно го прави радостен, и е много по-силна от скръбта, съпътстваща неизбежно всяка загуба на скъп човек. Без любов животът не би имал смисъл.

юли, 1864 година

— Идат, идат! — извика Карин. Тя гледаше пристигащите гости от прозореца на спалнята. Момичетата се втурнаха надолу по стълбището и изтичаха навън през главния вход. Файтонът вече спираше, преди Кати да успее да ги настигне.

Чула виковете на децата, Мелиса също излезе и побърза да посрещне гостите. След смъртта на съпруга си тя се бе затворила в себе си, но сега, месец по-късно, отново бе поела грижите на господарка на дома. Тази промяна не й се отрази тежко, защото тя се бе грижила за имота и по-рано, когато Ричард отсъстваше. Продължаваше да управлява мъжете, които се грижеха за делата на покойния й съпруг. Приемаше ги в салона до дневната. Въпреки че окончателните решения бяха нейни, Мелиса уважаваше мнението и способностите на тези мъже, които сам Ричард бе упълномощил, и се вслушваше в съветите им.

Веднага щом файтонът спря, от него скочи висок, достолепен мъж и помогна на запазената жена на средна възраст, която го придружаваше, да слезе.

— Скъпа моя, скъпа моя — заговори бързо Джойс Камерън, — толкова се радвам да те видя! Колко време мина.

Тя се просълзи. Преди Мелиса да успее да поздрави родителите на съпруга си, Карин и Тори я избутаха и се хвърлиха в прегръдките на развълнуваната си баба.

— Бабо, бабо — викаше Карин, — ще останеш ли при нас?

Те почти щяха да я съборят от радост и вълнение. Тя се усмихваше, опитвайки се да прегърне едновременно и двете и толкова силно ги притискаше към себе си, че те едва успяха да се освободят от прегръдката й.