Карол Франц - Катрин

Тя отново затвори очи. Беше видяла, че Джон разбира какво иска да му каже.

— Донесох ти нещо — каза той. — Надявам се да ти хареса.

Той остави голямата кутия върху леглото и се прибра в стаята си. Кати се изсуши, после облече тънка, мека роба и отвори кутията. Джон й беше купил много неща и макар в началото това да я смущаваше, сега очакваше с любопитство малките му подаръци. След като веднъж се бяха разбрали, той не пророни груба дума, нито пък се бе държал лошо с нея. Дори се стараеше да й се хареса. Въпреки че имаше желание да му отвърне със същото, Кати чувстваше същата горчивина, както и в началото.

При вида на луксозната пелерина тя се изчерви. Явно бе, че е много скъпа. Независимо от това тя я извади и наметна около раменете си. Застана пред огледалото да види как нежно-бялото кадифе ще отива на светлите й коси и розовата кожа. Беше направо изумително. Отиде до междинната врата, за да му благодари.

Джон лежеше на леглото, изкъпан и избръснат, но все още не беше облечен за вечеря. Когато тя се появи на прага, той й хвърли бърз поглед, стана и отиде до нея.

— Харесва ли ти?

По устните му играеше широка, топла и заразяваща усмивка. Кати не можа да се сдържи и също му се усмихна. Разгърна пелерината, за да се види красивата кожена подплата.

— Джон — започна тя, — това е най-прекрасната пелерина, която някога съм виждала. Но твоите многобройни подаръци ме смущават.

Тя сведе засрамено поглед. „Защо трябва да се тормозя за неща, които засягат предимно него? — питаше се Кати. — Всеки би си помислил, че по-скоро сме се срещнали току-що, отколкото че живеем съвместно от няколко месеца.“

Джон я прегърна и покри бузите, ушите и косите й с леки целувки.

— Искам да те разглезя, Кати — мълвеше той нежно. — Ти ме правиш истински щастлив. За мен е удоволствие да ти подарявам разни неща, които подчертават красотата ти. Не съм избрал случайно белия цвят. Той е точно като теб — чист и невинен. Освен това се надявам да свикнеш със скъпи неща и да останеш завинаги мен.

Кати го погледна. Опита се да разбере дали той не се досеща, че в действителност не й се иска да го напуска. Скъпите подаръци нямаха значение. Те просто й харесваха. Имаше нужда от него и все отлагаше бягството си. Надяваше се да намери някакъв друг изход.

— Благодаря ти, Джон — прошепна тя. — Много си мил. Искам да знаеш, че искрено съм ти благодарна.

Той се изчерви от удоволствие. Наведе се да я целуне. Отначало целувките му бяха леки и мили, сякаш целуваше обично същество, но после започнаха да стават все по-настойчиви и страстни. Той я притисна към себе си. Устните му жадно и властно търсеха нейните. Кати трябваше да си повтаря, че е решила само да приема любовта му, но не и да я сподели. Все по-трудно й беше да го прави. Той бе станал за нея като истински съпруг, само да имаше неговото обществено положение. При тези обстоятелства обаче тя просто правеше кокетно усилие да приеме съдбата си и да потисне копнежа никога повече да не се връща към предишния си живот.

Кати усети как новата пелерина пада на земята заедно с робата й. Измина доста време, преди да слязат в трапезарията…

Пътуваха към къщата на Макендрю. Слънцето се издигаше високо в небето, а нежният бриз носеше аромата на напъпили дръвчета и цветя. Кати обичаше пролетта, а днешният ден й се струваше по-хубав от всякога. Пътуваха мълчаливо, спокойни и задоволени.

Едва когато минаваха по мостчето към частния път за имението на Макендрю, Кати проговори. Беше мярнала някакво кафяво патенце, заклещено в лозовите пръчки покрай брега.

— Спри файтона, Джон — каза тя решително и протегна ръка да хване юздите.

Джон спря рязко. Тя скочи на земята и изтича надолу към реката преди той да успее да проговори. Джон я последва в пълно недоумение. Кати намери патето, освободи крачето му и го пусна да плува по водата. Проследи го с поглед, докато то се скри зад високите треви, които растяха на няколко ярда навътре в реката. Обърна се и видя, че Джон стои до нея.

— Защо го направи? — попита я той. — Можеше да повредиш тоалета си и щеше да се наложи да се връщаме обратно. Заради някакво си пате, което може само да се погрижи за себе си.

— Ти не можеш да ме разбереш, Джон — прошепна тя и се приближи до него. — Ти никога не си бил държан някъде против волята си.

Джон я притегли към себе си и зарови лице в косите й.

— Толкова ли си нещастна с мен, че виждаш прилика с това пате? — попита той, очевидно развълнуван. Кати долови тъгата в гласа му. Той повтори. — Толкова ли си нещастна?