С изключение на времето, прекарано при леля си Хети, Хедър никога не бе работила за прехраната си. Първо за нея се грижеше баща й, след това Хенри. Имаше добри намерения, но освен домакинска работа, не умееше нищо друго. Не можеше да приеме нито едно от предложенията. Войната беше намалила повечето семейства — мъжете не си бяха у дома. Там, където преди се предлагаше заплата, сега даваха само стая и храна за прислужване.
Тя опита да получи работа и във военната фабрика, но там търсеха грамотни работници. Опита и в болницата, но нямаше нужната квалификация за там.
Докато майка й търсеше работа, Кати гледаше в къщи сестрите си. И трите момичета имаха домашна работа, която трябваше да свършат, докато майката отсъстваше. Когато привършеха, те сядаха заедно да бродират красивите гоблени, които Хенри бе донесъл на Хедър за занимание в самотните часове, когато не можеше да бъде с нея. Сега гоблените запълваха дългите часове в които дъщерите му нямаше какво да правят.
В железарския магазин под тях се продаваха всякакви стоки: от градинарски инструменти до обувки, хранителни продукти и газ. Кати обичаше да гледа от прозореца файтоните, които спираха пред магазина и красивите дами, които влизаха да направят поръчките си. Хедър й беше казала, че преди войната само най-бедните си пазарували сами. При настоящата ситуация обаче по-младите мъже воюваха, парите се пестяха, доколкото е възможно и дори богатите сами ходеха на пазар за провизии. По този начин дамите си осигуряваха някакво развлечение сред всеобщата скука поради замрелия светски живот и в същото време лично контролираха доставките, за да не бъдат измамени. В началото Кати се чувстваше осигурена, защото знаеше, че имат известна сума пари и очакваше майка й да си намери работа. Тя бе предложила също да потърси, но Хедър не искаше и да чуе за това. Някой трябваше да стои при по-малките момиченца.
Кати се трудеше неуморно у дома, за да бъде всичко наред и майка й да е доволна. Тя се опитваше да потиска страховете си, но те не й даваха покой. Много добре знаеше колко деликатна и стеснителна е майка й, затова си мислеше, че по-лесно би намерила работя тя. Беше живяла доста изолирано от заобикалящия свят и имаше бегли представи за него, но имаше силен дух, който да й помогне да се справи по-добре с проблемите на ежедневието.
Изминаха няколко седмици и Хедър започна да се поддава на напрежението. Всеки път, когато се опитваше да убеди момичетата, че нещата неминуемо ще се оправят, Кати страдаше за нея. Знаеше, че майка й сама не си вярва. С всеки изминат ден надеждата все повече напускаше Хедър Маршъл. Тя често плачеше. От години не се бе сблъсквала с неразрешими проблеми. Беше живяла почти безметежно. В нейния малък свят на любов и закрила от нея не се изискваха особени усилия.
Ако не беше войната, Хедър може би щеше да осигури прехраната на децата си. За нещастие обаче, след като стигна до пълно изтощение, тя успя да намери само бельо за пране и гладене и малки магазинчета за чистене. Това надали бе по-добро, отколкото ако бяха останали при Каролин Даниълс. Тогава поне нямаше да харчат за наем.
Бъдещето им беше неясно. Колко ли щяха да издържат преди да свършат парите им? Към кого можеха да се обърнат? Какво можеха да направят?
Грижата сложи отпечатък и върху младото лице на Кати. Тя икономисваше от храната и доскоро закръглената й фигура измършавя като тази на Хедър. Постепенно изразът на лицето й стана измъчен. Опитваше се отчаяно да прикрива нещастието си. През тази злощастна година, 1862, единственото спокойствие, на което семейство Маршъл се радваше, бе по време на молитва. Хедър правеше всичко възможно да преодолява слабостта, която я обземаше, но нейната увереност бе разклатена. Системните тревоги прераснаха в отчаяние, а отчаянието в болест, която я довърши.
Хедър отслабваше с всеки изминат ден. Кати се мъчеше да й помогне да преодолее треската, но нито знаеше как, нито можеше да се справи. Хедър не й позволи да повика доктор. Уповаваше се само на Бога. Но Кати разбираше, че тя търсеше спасение в смъртта си. Виждаше, че майка й е загубила всякакво желание за живот. Мъжът, когото обичаше всеотдайно, бе загинал, не можеше да помогне и на децата си. Нямаше да й е трудно да се раздели с живота.
„Мили Боже, какво ще стане с нас сега?“ — питаше се Кати и очите й се пълнеха с горчиви сълзи.
До войната Хедър успяваше да подсигури на дъщерите си добър живот, доколкото й бе възможно. Тя нежно ги обичаше и винаги се опитваше да им дава много от себе си, за да запълни липсата на баща. Беше си поставила за цел да ги направи дами и макар да не им бе оставила нищо, тя ги бе възпитала на добри обноски, гордост и достойнство, и бе насадила в душите им дълбоко религиозно чувство.
Читать дальше