Карол Франц - Катрин

Тя го погледна непокорно, но не каза нищо. Трябваше й време да подреди мислите си. Усещаше, че е напълно безпомощна. Как би могла да разреши този проблем? Какво трябваше да направи? Главата й щеше да се пръсне от многото въпроси.

Джон се изправи, остави я внимателно върху леглото и започна да раздира всички дрехи, които тя грижливо бе опаковала. Кати го гледаше с недоумение. Отново я обзе страх. Когато свърши, той протегна ръка и свали обувките от краката й. После тръгна към вратата. На прага спря, като че ли си беше спомнил нещо забравено.

— Стани! — нареди й той.

Кати моментално скочи на крака и остана неподвижна. Той хвана якичката на вълнената й рокля с едната си ръка и рязко я разкъса. Тя ахна и с неволен жест се опита да прикрие голата си шия.

Джон отново тръгна към вратата, отвори я тихо и се обърна да я погледне още веднъж.

— Сега, скъпа моя — каза спокойно той, — бягай, ако искаш. Но запомни. Ще те наблюдавам. Ако отново се опиташ да ме напуснеш, обещавам ти, че следващата ни среща няма да бъде никак приятна.

Кати го гледаше напрегнато, с надежда, че ще забележи омразата в очите й. Но изражението му не се промени. Той излезе, затвори вратата след себе си и я заключи.

Кати остана в леглото през целия ден. Нямаше сили да стане. Не беше изморена, но при мисълта за среща с някого я побиваха тръпки и тя дръпваше завивката чак до брадичката си. Искаше й се да стане невидима. Не можеше да се примири с факта, че сега е собственост на Джон. Той бе притежавал тялото й и тя никога повече нямаше да бъде момичето, което беше едва вчера сутринта. Тогава беше чиста, чиста и невинна. Сега… е, за това, което бе сега, тя не смееше да мисли.

Смъртта на майка й бе мъчително изпитание, но тя се бе опитала да забрави миналото, след като дойде да работи и живее в къщата на Камерън. В обърканото състояние, в което изпадна сега, паметта й отново я върна назад и тя не само си спомни, а сякаш пак преживя минали събития, които я бяха довели до това положение.

Кати видя малката, бяла къща на границата на Седърууд, спокоен, с малко население градец на Лонг Айлънд, където бе отрасла заедно със сестрите си Джийн и Джоан. Като че ли беше вчера. Майка им обясняваше, че баща им е жив и ги обича, но не може да живее заедно с тях, защото вече бил женен, когато те се родили. Като всички малки деца и те задаваха въпроси и получаваха точно тези отговори, които ги караха да се чувстват толкова сигурни, сякаш имаха нормално семейство с двама родители. Хедър Маршъл никога не бе споменала думата „любовница“ пред някое от момичетата, отчасти поради това, че бяха прекалено малки да разберат връзката й с мъжа, който ги издържаше и отчасти поради отвращението си към тази дума, която се опитваше да изхвърли от съзнанието си години наред.

Хедър беше красива жена. Бе изключително добра домакиня и всъщност бе принудена да бъде любовница, което считаше безнравствено, едва след като се бе убедила, че не може да се омъжи за мъжа, когото обича.

Кати беше най-голямата от дъщерите, родени от тази незаконна връзка. Беше руса и дребничка, а очите й бяха сини като яйца на червеношийка. Беше мила и добра по природа и почти винаги в добро настроение. Много малко й трябваше, за да се разсмее и също толкова малко, за да се разплаче.

Като дете тя не обичаше мъжа, който обсебваше времето на майка й. Всичките й приятелки имаха по двама родители и тя непрекъснато се надяваше, че нещата ще се променят и всички те ще станат истинско семейство. Същевременно се опитваше да разбере причините за поведението на баща си.

Понякога, събрала достатъчно кураж, Кати се промъкваше и подслушваше на вратата на салона. Харесваше й да слуша гласа на мъжа, който бе неин баща и винаги се опитваше да си го представи.

Всички в Седърууд мислеха, че Хедър е изоставена от съпруга си, когато децата й са били още бебета. Тя живееше с надеждата, че тайната й ще остане неразкрита. Хедър имаше само една приятелка, с която споделяше всичко — съседката Каролин Даниълс.

Нито едно от момичетата не ходеше на училище, нито пък имаха гувернантка. Хедър беше обяснила на Кати, че учението е за богатите, а те не бяха такива. И затова трябваше да са доволни, че са успели да овладеят в къщи други умения, много по-важни за една жена — бъдеща съпруга и майка.

Когато порасна, Кати започна да се пита, дали майка й наистина считаше, че да умееш да четеш и пишеш е безполезно, че това е необходимо само на много богатите, или просто се страхуваше от въпросите, които щяха да задават на децата в училище. Но каквито и да бяха причините. Кати трябваше да се задоволи с уроците по варене на конфитюри и желета и умението да шие изящно.