Карол Франц - Катрин

Майка й нямаше да види плодовете от своите усилия, но Кати бе решена да продължи да живее като нея. Само на шестнадесет години тя се изправи пред отговорност, която би смутила и възрастен човек. Майка й се бе опитала, но не бе успяла. Кати си даваше сметка за трудностите, но никога не бе усетила доколко голямо е отчаянието на Хедър. Отговорността да се грижи за себе си и за сестрите си изведнъж падна върху нея. Дали можеше да си позволи да бъде горда като майка си? След като размисли, Кати реши, че на този етап от живота си не бива да си разрешава лукса на удовлетворението, че не е молила никого за помощ. Напротив, тя съзнаваше, че сега ще й бъде трудно даже да си потърси работа, защото нямаше на кого да остави сестрите си.

В деня, когато майка й бе погребана, през януари 1863, Кати събра всички вещи, от които момиченцата щяха да имат нужда, продаде останалото на собственика на магазина и отведе сестрите си в Седърууд, единственото убежище, което й бе останало. Бяха го напуснали едва преди осем месеца, а й се струваха години.

— Миличките ми — изплака госпожа Даниълс, като ги видя на вратата. — Влизайте, влизайте! — тя разтвори широко и двете крила. — Къде е майка ви? — попита Каролин и надникна зад тях. Кати заплака, хвърли се в прегръдките на единствения човек, който можеше да я утеши и отговори едва доловимо:

— Мъртва е. Умря преди няколко дни.

— Господи! Как така? — извика възрастната жена.

Кати не отговори. Джийн и Джоан заплакаха и тя се обърна да ги прегърне. Когато малките се успокоиха, тя обясни на Каролин Даниълс за болестта, отнела живота на майка им.

Госпожата се опита да сдържи риданията си, но най-накрая чувствата й се отприщиха. След отпътуването на семейство Маршъл тя беше много самотна. Жизнеността й беше намаляла, защото нямаше никой, за когото да се грижи, а също и близка приятелка. Много искаше да ги види отново. Сега те отново бяха при нея. Приюти ги в дома си и смяташе да се грижи за тях, докато не свърши и последното си пени.

Беше страдала жестоко за съпруга и синовете си, но сега и Хедър ги бе напуснала. Просто не можеше да не се запита защо всички, които бе обичала, й бяха отнети. Каролин наблюдаваше момичетата, докато закусваха. От сега нататък те щяха да бъдат смисъла на живота й. Вече нямаше синове, но на тяхно място сега имаше три дъщери.

— Толкова ми липсваше! — каза Кати, след като разчисти масата и седна до госпожа Даниълс. — Просто не зная как да ти благодаря, че ни прие. Нямах представа какво да правя след смъртта на мама. Нямаше къде другаде да отидем, освен тук.

Каролин взе ръката й и я отведе в дневната.

— Седни, мила моя — каза тя на Кати. — И вие също — посочи към Джийн и Джоан. — Искам да говоря с вас. На колко години си, Джийн? — попита Каролин, като направи усилие да говори спокойно.

— На шест, госпожо — отговори Джийн.

— А ти, скъпа? — тя погледна Джоан в големите сини очи.

— На девет, госпожо — каза Джоан много сериозно.

— Добре, дечица. Всички вие сте красиви момичета. Сигурна съм, че ще ни е добре заедно. Майка ви беше моята най-близка приятелка. Толкова съжалявам, че не е сред нас. На всички страшно ще ни липсва. Голям удар е да загубите майка си, но трябва да знаете, че аз ви обичам и винаги ще ви помагам.

Кати огледа стаята. Всичко беше както преди заминаването им. Тук бе винаги приятно. Кати си спомни колко обичаше да ги канят на какао и вкусен ябълков сладкиш. Хедър им позволяваше да посещават само тези съседи. Сега Кати беше благодарна, че се бяха сближили с тази мила жена.

Диванчето, на което седяха сега с госпожа Даниълс, бе от бащата на Кати, както и голяма част от останалите мебели в малката къща. Повечето вещи бяха принадлежели не само на бащата, но и на неговите родители. Беше странно, но много приятно за Кати да усеща чрез тях връзка, макар и бегла, с дедите си.

Денят отлетя бързо. Товарът на отговорността на Кати олекна. Беше прекрасно, че госпожа Даниълс ги прие. Щеше да й бъде навеки благодарна. Малко след залез слънце Каролин отведе трите госпожички, капнали от умора, в спалните на починалите си синове. Стаите бяха безупречно почистени, макар и да не се използваха. Каролин не вярваше, че някой отново ще спи в тях.

— Запомнете, деца, ако желаете нещо, непременно да ми кажете — нареди мило тя. — Сега това е вашият дом и аз искам да бъдете щастливи в него.

Тя се наведе и целуна всяко от момичетата за „лека нощ“. Гледаше с любов сънливите личица на дъщерите на Хедър. Благодареше на съдбата, че са потърсили помощ при нея. Не се съмняваше, че няма да й е лесно да отгледа три девойки, но все някак щеше да се справи.