Карол Франц - Катрин

— Благодаря, че бяхте така мила да ни приемете — започна Кати. — Знаем, че ще бъдем щастливи при вас. Оставих всичките наши пари на масата в дневната. Надявам се да успея да си намеря работа и да се отплатя за грижите.

Госпожа Даниълс се усмихна на най-голямата сестра.

— Да бъдем заедно е най-голямата отплата, която желая. Бях много самотна след заминаването ви от Седърууд и благодаря на Бога, че ви върна обратно.

Кати заспа със сълзи на очите.

По някаква зла съдба на Джийн и Джоан не бе писано да живеят без проблеми. Всъщност, не им бе писано изобщо да живеят. Когато бедата ги застигна, нямаше и седмица, откакто е бяха установили на новото място и бяха много доволни. Късно една нощ ги повали треска. Кати и госпожа Даниълс опитаха всички възможни лекарства в къщата да ги облекчат, но на сутринта положението им се влоши.

— Иди да доведеш лекар — каза госпожата на Кати с тревога в гласа. — Сестрите ти имат треска, а забелязах и обрив по гърба и гърдите им.

Кати тича през целия път. Разстоянието не беше малко и тя пристигна почти без дъх. Беше благодарна, че не седи безпомощно до постелите на сестрите си и гледа как болестта отнема силите им, както се бе случило с майка й. Върна се с доктора възможно най-бързо.

Лекарят прегледа децата много внимателно. На излизане от стаята им лицето му беше посърнало. Кати забеляза тревогата в погледа му, но не каза нищо.

— Слезте долу с мен и двете — каза им той. — Ще разговарям с вас, докато пиша рецептата, която трябва да изпълните.

Кати и госпожа Даниълс го последваха по стълбите. В кухнята той седна на един стол до масата. Когато вдигна поглед от кочана с рецептите няколко минути по-късно, Кати разбра, че няма да им каже нищо добро.

— Сестрите ви са болни от скарлатина — обърна се той към Кати. — Вече е засегнала сливиците, ушите и синусите им. В остра форма е и не изключвам възможността да ги удари в сърцето и черния дроб.

Той погледна госпожа Даниълс, после Кати, за да види, дали го разбират. След като се убеди, че е така, продължи:

— Госпожа Даниълс ми каза, че неотдавна си загубила майка си, детето ми. Знаеш ли от какво почина?

Кати си спомни колко бързо болестта бе отнесла Хедър.

— Почувства слабост и имаше треска, която не премина — със запъване отговори тя.

— Разбирам — каза лекарят и прибра рецептите. — Може да е било скарлатина и сестрите ти са се заразили. Болестта е силно заразна и лесно се предава. Затова трябва да покривате носа и устата си с парче плат, когато влизате в стаята на болните. И обезателно я проветрявайте добре.

Той стана от стола и се отправи към вратата.

— И още нещо, трябва да изварявате всички предмети, които момичетата ползват. Опитайте се да не се тревожите. Няма да им помогнете, ако и вие се разболеете.

На път за аптеката Кати плака горчиво. Сестричките й бяха сериозно болни. Тя не можеше да им помогне. Освен грижите на госпожа Даниълс, тя самата искаше да направи нещо. Винаги ли щеше да гледа обичните й хора да се измъчват от тежки болести? Чувстваше се достатъчно силна, за да се справи с живота? А смъртта? Нима Джийн и Джоан щяха скоро да умрат? Виждаше колко се тревожи госпожа Даниълс и съжали, че я бе натоварила с това нещастие. Самата тя вече бе страдала достатъчно.

Когато наближи аптеката, Кати изправи глава и се стегна. „Ако такава е волята ти, Господи — тихо промълви тя, — аз ще я приема.“

Тя влезе и подаде рецептата. Беше благодарна, че са й останали още малко пари и не се наложи да иска от госпожа Даниълс за лекарствата.

Седем денонощия Кати и Каролин Даниълс се бориха неуморно за живота на момиченцата, но те отслабваха с всеки изминал ден. Треската не престана и косичките на Джийн и Джоан започнаха да окапват. Страдаха от непоносимо главоболие и повръщаха сиропите и лекарствата. Отслабналите им стомахчета не приемаха никаква храна. Лекарят намина няколко пъти, но повече с нищо не можеше да помогне. Можеха само да чакат.

Джийн и Джоан умряха една след друга в разстояние на час. Болката и внезапната пустота, които заляха Кати, бяха повече, отколкото би могла да понесе. Беше направила всичко, тя и госпожа Даниълс се бяха грижили за болните деца с цялата си енергия.

— Защо, защо? — като в унес питаше госпожа Даниълс. Тя страдаше от загубата не по-малко от Кати. — Защо аз съм още жива, а две прекрасни малки деца умряха?

Кати с питаше дали някога тази непоносима мъка ще намалее.

Седмиците минаваха, тъгата оставаше. За Кати бе мъчително дори да разговаря с госпожа Даниълс. Нямаше желание за нищо. Искаше само да лежи в леглото и да гледа в тавана. Нямаше сили да гледа нищо, което да й напомня за сестрите й. Не беше успяла да им помогне. Също и на майка си.