Виктор Фалк - Капитан Драйфус

— Мога ли да преживея — продължи красивото момиче, зачервено от срам — мига, в който този мъж, на когото с отвращение подавам ръката си, ще ме прегърне и сатанинските му желания ще погубят моята невинност? Да, Ева, жена, която подарява сърцето на любимия си, както аз подарих моето на Емил фон Пикардин, и която се отдава на друг, такава жена е за презрение и ти няма да искаш, мила Ева, аз сама да се ненавиждам!…

— Разбира се, че не, Павловна.

— Помогни ми, трябва да се избавя от този позор! Павловна притегли Ева към себе си.

— Когато бях при тебе, преди няколко дена, ти ми показа едно шишенце, пълно с някаква течност.

— Морфин — промълви Ева уплашено.

— Да, морфин беше. Докторът ти е предписал това лекарство за болните ти нерви и ти е поръчал да не вземаш повече от осемдесет капки на ден, тъй като, ако се вземе в по-голяма доза, човек може да се отрови.

— Да, това ми каза лекарят, но какво искаш от мен?

— Дай ми това шише, Ева! Нека то ме избави утре от срама и мъките да бъда жена на човек, когото не обичам. Не, не се плаши, ти ще направиш по този начин едно добро. С твоя морфин аз ще умра спокойно. Ако ли пък ми откажеш, Ева, кой може да ми попречи да скоча от покрива на нашата къща или да се хвърля в реката…

— Това е ужасно — погледна Ева замислено приятелката си. — Бедната Павловна, ако обмислиш по-добре положението, в което се намираш — продължи тя, — не бих казала, че ще сгрешиш, ако изпълниш плана си. И аз също по-скоро бих умряла, отколкото да стана жена на черния майор. Добре, ще ти дам шишенцето и е по-добре да умреш от тази смърт, защото не причинява никакви болки, отколкото от друга смърт.

— Колко съм ти благодарна, Ева. Иди и ми донеси шишенцето от стаята си!

— Още сега? — Ева се стресна.

— Искам да имам в ръцете си средство, с което ще мога да спася честта си — каза младата жена, — но ти се заклевам, че чак когато свещеникът ни венчае с Естерхази, тогава ще опитам действието на отровата. Забравила ли си, че не мога да умра, преди да изпълня обещанието, което дадох на графа?

— Ще донеса отровата, ще се върна след няколко минути.

Младата немкиня отиде в стаята си, която се намираше на края на коридора. Тя запали лампата и взе от умивалника едно шишенце пълно с бяла течност. На етикета на шишенцето имаше череп, което показваше, че е отрова. Ева погледна за миг бялата течност, която можеше много скоро да избави човека от всички мъки и грижи на този свят и въздъхна:

— Не е ли по-добре да изпия аз отровата — каза си тя, — защото моят баща е престъпник, а майка ми е улична жена. Аз съм без подслон и съм изложена на произвола на един дявол в човешки образ. Това е черният майор. Изглежда, че бог ме е набелязал да изпълня голяма и свята длъжност. Трябва да избавя това нещастно момиче от самоубийство. Момичето отвори шишето и го изсипа в кофата до умивалника. После напълни шишето с чиста вода, затвори го и се върна при Павловна.

Младата княгиня спокойно взе шишето. Тя се вгледа в черепа, който беше нарисуван на етикета.

— Ти си това, в което трябва да се превърне и най-хубавото лице, щом премине съня на земния живот. Смъртта разрушава само тялото,, тя няма власт над душата, която отлита на небето.

Княгинята целуна Ева и щом остана сама, угаси лампата и си легна. Тя дълго време не можа да заспи, а когато заспа ужасни сънища затерзаха невинната й душа. Тя видя онази брилянтна брошка, която й подари Естерхази и която бе на масичката до нея. Камъните на брошката изпускаха пламъци. Те ставаха все по-големи и по-големи и най-после обхванаха цялата стая. Една красива, бледа жена изскочи от пламъците. Чертите на лицето й бяха много печални. Тя беше облечена в смъртна дреха и носеше букет от бели рози.

Павловна не можеше да се отърве от това видение. Бледата жена погледна момичето със сълзи на очи.

— Познаваш ли ме, Павловна — прошепна тя. Момичето поклати отрицателно глава.

— Аз съм твоята майка — каза бледата жена кротко.

— Майко, обична моя майко!

Заспалото момиче почувства, че горещи сълзи намокриха лицето му.

— Донесох ти бели рози за твоята сватба! — каза сянката. — Ти знаеш, че хората красят гробовете си с тях, но утре когато ще те занеса в небесното царство, ти ще ги държиш в нежните си ръце.

— Ти ще бъдеш ли при мене, когато се отърва от земните мъки?

— Ще бъда, дете мое. Твоята майка е била винаги до тебе. Не се страхувай от нищо, Павловна, мъките са кратки, но безкрайна е небесната радост.

— Страх ме е, майко, от тъмния гроб, в който ще заровят тялото ми, там е толкова студено, мрачно и самотно, страхувам се, майко, ела и ме целуни!