Виктор Фалк - Капитан Драйфус

— Гостите започнаха да идват — съобщи слугата Франк.

— Идете в залата, деца мои — помоли князът, — там навярно ще намерите госпожица Рихтер, а и аз скоро ще дойда при вас.

Току-що Естерхази и Павловна излязоха от стаята и затвориха вратата и Мирович се хвърли на канапето като ранен звяр.

— Брошката е моя — каза той, — познах я, това са кръвните диаманти, които носеше жената, която обичах, в деня, когато се венчахме тайно. Глупаво бе от моя страна, че й подарих тази брошка при венчавката ни, понеже камъните са изцапани с кръв. Ох, страшно проклятие! Какъв образ се мярка там, махнете се страшни видения, идете в гробовете си. Боже на небето, не наказвай детето ми! Пази моята Павловна!

Силният човек падна на колене и дълго се моли. След това, като чу говора на пристигналите гости, стана. Отиде бавно към вратата, лицето му се изясни.

— Ще играя тази комедия, докато Павловна е щастлива.

Часът бе дванадесет. Последните гости бяха напуснали двореца на княз Григорий Мирович. Граф Естерхази пожела лека нощ на красивата си годеница.

— Тази е последната нощ, която ни дели — прошепна графът на Павловна. — От утре ще бъдем винаги заедно!

Студени тръпки побиха тялото на младото момиче. Тя погледна графа и каза:

— Да, утре всичко ще бъде друго…

Черният майор се усмихна щастлив и си отиде. Той бе постигнал целта си. Още един ден и половин нощ и красивото, невинно същество щеше да му принадлежи! На него — със сърце и душа!

Павловна целуна още веднъж баща си, пожела му лека нощ, отиде в спалнята и легна облечена на леглото си. Закри обляното си в сълзи лице с възглавницата. Девойката плачеше, младото й тяло се превиваше от болки, сърцето й се свиваше от скръб.

— Павловна, Боже мой, Павловна!

Тези думи бяха изречени от Ева Рихтер, която тихо и незабелязано влезе в стаята.

Младата княгиня с мъка се вдигна от леглото и с очи, пълни със сълзи изгледа приятелката си.

— Мила Павловна, ела на себе си — замоли я Ева. — Нали самата ти ми каза, че трябва непременно да се венчаеш за граф Естерхази.

— Да, това трябва да стане — отвърна младата годеница сериозно, — утре ще се венчаем. Дадох обещание на граф Естерхази, че ще му стана жена и трябва да удържа на думата си.

Очите на девойката блестяха. Тя стана, отиде до прозореца и погледна улицата. Пред вратата на двореца стоеше човек — просяк навярно, защото беше облечен в скъсани дрехи.

— Трябва да е гладен, нещастният! — каза Павловна със съчувствие.

Девойката извади от джоба си една златна монета, зави я в хартия и я хвърли в краката на просяка.

— Той взе дарението, изгледа го учудено, кимна в знак на благодарност с побелялата си глава и сложи монетата в джоба си. После отиде на отсрещната страна и се подпря на бастуна си.

Павловна затвори прозореца и се върна при Ева.

— Няма ли да си лягаш? — попита Ева приятелката си. — Да те съблека ли?

Павловна поклати отрицателно глава. Тя започна сама да се съблича и постави скъпата брошка, която Естерхази й подари на малката масичка, която се намираше до леглото й.

Неочаквано момичето престана да се съблича.

— Ева — каза тя с разтреперан глас, — изпълни ли моето желание?

— Да, мила приятелко, пак попитах за господин барон Фон Пикардин.

— Какво узна? — каза княгинята и лицето й се зачерви като божур, а тялото й потръпна.

— Нищо повече от това, което знаеш: след онази нощ, когато баронът е избягал от къщата си, не се е връщал повече. На следния ден дойдоха двама мъже в двореца му, показаха подписано от господин Пикардин пълномощно и взеха всички намерени в стаите книжа и писма. После дадоха заплатата на стария слуга Жан за една година, като му казаха, че баронът е заминал за дълго и дворецът ще бъде затворен до ново нареждане от него.

— Отпътувал ли е? — извика Павловна. — Разбирам! Зная закъде е отпътувал Емил. Утре и аз ще го последвам. Мястото където ще се намерим е прелестно, там няма нито лъжа, нито измама и човешка сила, която може да ни раздели.

Като чу тези думи, Ева пребледня.

— Павловна — каза тя, — Павловна, какво си намислила?

— Ще сторя онова, което трябва да стане! — прошепна бледата девойка.

После заплака и оброни глава на Евините гърди. Девойката прегърна другарката си и несвързано каза:

— Ева, мила и любезна приятелко, мислиш ли, че ще бъда толкова предана на черния майор, колкото трябва да бъде жената, която завежда мъжа у дома си?

Бедната се отвращаваше от него. Ева разтреперана погледна към земята.