Виктор Фалк - Капитан Драйфус

— Зла участ ме сполетя на този свят — отрони Ева през плач.

— Ние всички страдаме — каза младата невяста, — но нека мислим, че е било само сън.

— Сън ли? — потръпна Ева. — О, да беше сън! Ето там лежи доказателството, че не е сън.

Момичето посочи към брошката, която лежеше на пода.

— Подаръкът на граф Естерхази — усмихна се печално Павловна. — По-добре щеше да беше я оставила на твоя… на онзи непознат човек, тогава нямаше да я нося утре.

— Вземи брошката — каза Ева, като я вдигна и я подаде на княгинята.

Павловна я взе, прегледа я внимателно на светлината и извика.

— Какво е това? — тя забеляза малко отверстие с портрета на красиво младо момиче, както и пожълтяла хартийка. — Тук има някаква тайна, Ева!

Два надписа имаше върху пожълтялата бележка — единият написан с мъжки почерк, а другият — от жена.

Написаното от мъжа гласеше:

„Любима жено!

Водят ме в Сибир, но благодарение на един свещеник ще мога да ти пратя тази бележка с последните си поздрави. Прощавай, моя единствена! Аз ще гледам да се освободя и ще се върна да избавя детето ни от ръцете на разбойниците. Кълна ти се! Нека Бог те благослови заради любовта ти!

Другите редове бяха:

„Намерих тези редове на любимия и незабравим съпруг, княз Михаил Панин в молитвеника си днес, без да знам как ги е сложил там. Нека Бог пази нещастния ми мъж и се смили над детето ни, което моят жесток баща даде в ръцете на разбойник. Михаил Панин, аз ще те обичам винаги!

Петербург, Бъдни вечер, 1878 година

Павловна и Ева се погледнаха развълнувани. Младата княгиня целуна бележката.

— Защо правиш това? — запита Ева.

— Не знам — отвърна момичето. — Тайна сила ме принуди да я целуна. Моля те, Ева, остави ме сама, лека нощ.

Павловна не можеше да заспи.

Тя седеше и гледаше внимателно пожълтялата хартия. После си припомни за бялата жена, която видя насън и страшни мисли започнаха да я спохождат.

Беше започнало да се разсъмва, момичето сгъна записката и искаше да я сложи пак в брошката. Отново погледна портрета. Мъчеше да си спомни къде е виждала това лице, макар и не така младо, но красиво и мило! Не можеше. Затвори брошката и я сложи на масичката, до шишето с черепа.

Подаръкът на Естерхази й стана толкова скъп, че тя го пазеше като очите си. Не можеше да си обясни защо бе обикнала толкова тази брошка. Най-после момичето заспа, изнемощяло от нощните терзания.

Когато след полунощ гостите бяха напуснали двореца ла княз Григорий Мирович, един човек, облечен в дълго палто,излезе през вратата и тръгна по улица „Св. Оноре“.

Това бе князът.

Той не бе маскиран и даже не бе съблякъл балните си дрехи. Единственото нещо, което бе сложил, за да не го познае някой, бяха големи сини очила, с които приличаше на учен.

В минутата, когато Мирович излезе на улицата, стана и просякът, който беше легнал на отсрещната страна и на когото Павловна беше подарила жълтицата. Той тръгна подир княза като се мъчеше да не бъде забелязан.

На тържеството Мирович беше пил много. Той не обичаше да пие, обаче днес го мъчеха ужасни спомени и искаше да ги забрави и потуши с шампанско.

Челото му гореше и кръвта му бушуваше с младежка сила. Студеният нощен въздух му подейства успокоително. Часът бе три, когато князът спря пред къщата на госпожа Легуве на улица „Наполеон“. На петдесет крачки зад него вървеше просякът.

Мирович извади от джоба си ключ и отключи вратата на къщата. Просякът седна на един камък, близо до уличен фенер, наведе глава и изглеждаше, че спи.

Дочуха се тежки стъпки по улицата. Патрул обикаляше квартала. Войниците забелязаха заспалия просяк, отидоха при него и силно му извикаха:

— Тук не се спи!

Парцаливият старец извади от пазвата си картичка, показа я на патрула, без да ги погледне и пак я скри. Войниците поискаха извинение и тръгнаха да продължат обиколката.

В това време Мирович стигна до своята стая. Той запали лампата, хвърли балтона и фрака си и запали печката.

— Има ли някой между тия високопоставени личности и почтени хора, които преди малко присъстваха на тържеството в моята къща — си шепнеше той, — който би помислил, че богатият княз Мирович, бащата на прекрасната Павловна сега е тук и фалшифицира банкноти? Ала Бог, който прониква в душата ми, е свидетел и знае, че аз твърде отдавна щях да изоставя този разбойнически занаят, ако Жаксон с всевъзможни заплахи не ме заставяше да го продължа.