Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Жената се усмихна и се приближи до леглото. Бялата, красива сянка протегна ръцете си и Павловна вдигна глава, за да се облегне на гърдите на майка си. Но изведнъж…

Нещо мърдаше под леглото, показа се страшен мъртвешки образ, който се издигаше полека. Това бе глава, която приличаше на мъртвешка. Мършавата ръка на скрития се протегна към тялото на момичето и очите му се впиха в лицето й.

— Майко, майко — извика момичето и потръпна от отвращение, — това е смъртта, тя иска да ме хване, майко, помогни ми! Не мога да издържа погледа й!

Бялата сянка се бе изгубила.

Напразно Павловна викаше любимата си майка. Момичето се стресна, изтри потното си чело и виждайки все още мъртвешката глава, си каза успокоително:

— Страшен и хубав сън. Сънувах и още сънувам, като че още виждам мъртвешкото лице. Преди да си легна, гледах страшния образ върху шишето с отровата, затова и го сънувах.

В същата минута някой хвана момичето за гърдите и я натисна на възглавницата.

— Не викай — прошепна дрезгав глас, — или ще те удуша.

Това беше Мъртвешката глава. Не беше сън, а ужасна действителност.

— Къде е брошката? — запита крадецът. — Ти знаеш какво искам. Къде е брошката, която ти подари днес твоят годеник? Говори!

— Ще я намерите на масичката.

Пръстите на Мъртвешката глава трепнаха, когато взеха скъпоценната брошка.

— Не ме е измамил евреинът — каза той, — като ми каза, че черният майор е купил брошката, за да я подари на княгиня Мирович. Как блестят брилянтите. Не ще бъда принуден този път да деля плячката с Равелак и Дулсети. Даже Помпадура не знае нищо за това. Това е моя частна работа.

Павловна не разбра какво си говореше престъпникът. Тя толкова се бе уплашила, че не можеше да мръдне от мястото си.

— Имаш ли пари в стаята?

Тези думи пробудиха Павловна от съня.

— Не — каза тя, — дадох последната си златна пара на един просяк.

— По-добре щеше да я запазиш за мене — засмя се крадецът. — Бъди благодарна, че те оставих жива, ти си още млада и животът ти е скъп, утре ще се венчаваш.

Крадецът се запъти към изхода. Преди да дойде до вратата, тя се отвори. Свещ освети стаята.

Мъртвешката глава отскочи. Той извади острия си нож изпод дрехата и се приготви да се нахвърли върху идващия.

Една жена, облечена в дълга нощница, влезе в стаята и затвори вратата.

Това бе Ева Рихтер.

— Какво става тук? — запита тя. — Чух непознат глас и дойдох да видя дали спиш. Кой е скритият зад пердето?

— Един мъж!

Мъртвешката глава изскочи и искаше да забие ножа в гърдите на Ева.

Изведнъж той го изпусна от ръката си. Ева също извика и сложи свещта на масата.

— Татко, ти ли си? — ужаси се тя.

Отначало Мъртвешката глава не можеше да я познае. Хладнокръвният и смел разбойник бе обладан от страшно чувство. Той застана като вдървен на мястото си.

— Аз съм — отвърна той. — Защо ме гледаш толкова глупаво?

— Какво търсиш тук?

— Колко глупав въпрос! Какво прави човек, когато нощем се вмъква в чуждите къщи и се скрива под леглото, докато всичко утихне? Краде!

— Татко — изрече с мъка Ева, — и тук, в тази къща ли упражняваш занаята си?

— Защо не — отвърна Мъртвешката глава. — Ако при една княгиня не се намери нещо за крадене, то как ще живеем ние?

Ева закри лицето си с ръце и изстена, като че бе ранена.

— Моят баща краде в този дом, където намерих подслон, приятелство и любов…

— Толкова ли добре те гледат? — запита престъпникът и малко се разчувства.

— Татко, мили татко, аз знам, че ти можеш да бъдеш добър, ако не си под влиянието на жена си. Моля те, върни това, което си взел. Ако нямаш пари, ще ти дам всичките си спестени и ще ти обещания, че ще ти давам всеки месец всичко, каквото спечеля. Ти знаеш, че ще удържа думата си, само не ме засрамвай и не обирай тези, които ме обичат и уважават.

Мъртвешката глава се усмихна.

— Това е много за мене — каза той с дрезгав глас. — Видях такова нещо, което човек не намира всеки ден. По дяволите, как блестят камъните на тази брошка, а ти искаш да я оставя. Ако узнаеше това Помпадура, тя би ме помислила за луд. Добре, че нищо не знае, вземи брошката и прощавай, Ева, сбогом!

Крадецът захвърли брошката на килима и излезе така бързо, сякаш някой го преследваше.

Ева падна на колене. Тя благодари на бога, че е успяла да умилостиви баща си.

Павловна се наведе над приятелката си и каза успокоително.

— Бедна моя Ева, сега разбирам защо плачеш винаги и защо си толкова печална и отчаяна. И ти си преживяла много.