Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Това беше на 2 октомври 1894 година следобед. Гъста мръсна мъгла покриваше парижките улици. Есенен ветрец подухваше, ромолеше ситен дъжд. Улиците бяха запустели, по тях не кипеше вече обикновено буйният живот.

В квартала на богатите, на ъгъла на улица „Св. Клод“ от два часа стоеше една бледа млада и красива жена. Избеляла мушама покриваше красивото й тяло и я загръщаше чак до врата, но все пак не можеше да скрие красивите й форми. Тя носеше кожено калпаче на черните си къдри, чер воал покриваше красивото, но бледо лице. Жената напускаше от време на време мястото си и се запътваше към улица „Св. Клод“, обаче скоро пак се връщаше на ъгъла и непрестанно гледаше към съседната улица. От безпокойството й и от блуждаещите й погледи се разбираше, че тя очаква някого.

Вятърът си играеше с дрехата на красивата жена; дъждът я измокри и студени тръпки побиваха тялото й. Клетата не обръщаше внимание на това и упорито стоеше на мястото си, като безпокойството й се увеличаваше.

Тя държеше в ръка шишенце с безцветна течност. Така го пазеше, сякаш представляваше някакво съкровище и често го притискаше към развълнуваните си гърди или го гледаше със светнали очи.

— Настъпил е часът на отмъщението! — каза тихо тя с треперещ глас. — Наближава часът, когато ще си разчистим сметките. Виновникът е той — това не са ли неговите стъпки…

Никой не се показа. Тишина цареше в квартала на богатите. Беше време за обяд и аристократите бяха насядали на разкошните си трапези.

— Кезап! — каза тихо бледата отмъстителка и отвори шишенцето — той погуби моя живот — и аз ще погубя неговия. Силната отрова ще обезобрази невярното му лице, което може така силно и сърдечно да се усмихва. Нека неговите очи угаснат завинаги: те ми изглеждаха като най-чистото огледало на душата му.

Жената се замисли; тя се опря на стената на къщата.

Дочуха се тежки мъжки стъпки от съседната улица. Висока мъжка фигура се приближаваше към ъгъла на улица „Св. Клод“. Бе наметната с тъмна офицерска мушама. Под разтворената й яка се виждаше униформа с блестящи златни ширити, по които личеше, че приближаващият бе член на френския генерален щаб.

Младият капитан бе истински красавец. От русата му коса, от малките му мустачки и от големите му сини очи се разбираше, че този мъж не бе с чисто френско потекло, а че е син на благодатната страна — Елзас, която от 1870 година принадлежеше на германската империя.

Бурята се бе засилила, вятърът беснееше, а дъждът валеше като из ведро. Младият капитан не се плашеше от това. Той вървеше весело по тротоара и си тананикаше доволно, като се усмихваше. Навярно се радваше, че се намира близо до хубавото си жилище и след няколко минути ще прегърне обичната си млада жена и ще целуне единственото си дете. С тази мисъл той зави в улица „Св. Клод“. Изведнъж една черна човешка фигура се хвърли върху него:

— Ето наградата ти, предателю! — извика женски глас.

Капитанът видя вдигната срещу себе си нежна ръка, която държеше блестящ предмет и едно красиво, бледо развълнувано женско лице до своето. Той наведе главата си надолу и удари силно жената по ръката. Шишенцето с безцветната течност падна на земята и стана на парченца.

— Страхливец — извика жената, — днес се отърва от отмъщението ми, обаче ще се погрижа да те накажа друг път!

— Клаудина — извика младият капитан, улови я за ръката и я завлече в близката тиха улица. — Искаш да се погубиш ли! Да се потопиш в нещастие!

— Нещастие — извика младата жена разтреперана. — Капитан Драйфус, ти отдавна ме хвърли в бездната на нещастието. В деня, когато се ожени за друга, богатата и знатна жена, като изостави мене и детето си, оттогава ти ме погуби.

— Клаудина, не можеш ли да ми простиш? — попита младият офицер с разтреперан глас. — Нали знаеш, че братовчедката ми бе определена за жена още от детинството ми. Никога не съм го криел от тебе. Не съм ти давал никакви обещания, нито пък надежди.

— Истина е — отвърна печално жената с черната къдрава коса, — но не е ли всяка целувка, всяка прегръдка свято обещание за любов? Не си ли Длъжен да дадеш името си на твоя син?

— Детето ли — каза Драйфус, като въздъхна и по красивото му лице пролази сянка. — Детето, о, боже, плод на една-единствена необмислена минута на слабост и сладострастие…

— Мисля, че мисълта за детето не ще те безпокои още дълго — каза Клаудина натъжена. — То е много болно и лежи безпомощно, изоставено в подземното ми жилище. Само нещастието и беднотията са го хвърлили на смъртно легло!