Виктор Фалк - Капитан Драйфус

— Твоята мисъл е добра, Мирович — похвали го Жаксон ласкаво. — Искам да ти кажа много неща, но чини ми се, че някой иде. Извини ме, забравих, че съм твой слуга, кажи ми къде ще се видим тази нощ?

— В стаята ми в къщата на госпожа Легуве — прошепна князът. — Нали имаш втори ключ.

— Добре, ще дойда.

— Не забравяй, че там се казвам професор Григорович — му каза той тихо и после добави високо:

— Франк, добре сте наредили трапезата, надявам се, че всеки от прислужниците ще бъде на мястото си.

— Бъдете спокойни за това, приятно ми е, че можем да участваме в това тържество.

В това време влезе Павловна. Князът разтвори ръце и притисна девойката до гърдите си. Младата княгиня беше облечена в бяла копринена дреха — не носеше никакви украшения, освен гердан от маргарит, който украсяваше шията й.

Жаксон излезе.

— Много си бледа, дете мое — помилва Мирович дъщеря си. — И ако не знаех, че си щастлива годеница, бих помислил, че си плакала. Не си ли щастлива?

Павловна бавно затвори очи и с тих и скръбен глас каза:

— Скоро, татко, скоро ще бъда най-щастливата на света.

— Разбира се, дете мое — зарадва се князът. — Като съпруга на граф Естерхази, ти ще бъдеш толкова щастлива, че мнозина ще ти завиждат.

Казвайки това, той седна в един фотьойл, а Павловна се разположи срещу него. Хубавата бледа девойка погледна баща си и го помоли тихо:

— Разправи ми нещо за мама!

Мирович наведе печално глава, сякаш думата мама бе удар за него.

— Да ти разправя за майка ти ли? — каза той. — Но защо ми напомняш за нея тази вечер, когато знаеш, че просто сърцето ме заболява.

— Чудно — отвърна Павловна, — сега именно желая да науча нещо за нея, която никога не съм виждала. Ах, защо Бог ме е лишил от скъпата ми майка; когато ме е родила, защо не е взел моя живот, а нейният…

Горчиви сълзи напълниха очите й и щастливата годеница скри лицето си в гърдите на баща си.

— Павловна, дете мое — промълви Мирович, — не съм ли се грижил винаги за тебе?

— Да, ти си най-добрият баща на света — усмихна се Павловна и изтри сълзите си — Ала в такива дни, като днешния и утрешния, всяка девойка има нужда от своята майка. Кажи ми красива ли беше майка ми?

— На тебе приличаше, мило дете, тя беше хубава, любезна и добра като тебе.

— Обичахте ли се?

Очите на княза светнаха като въглени.

— Да, дете мое — каза той кротко. — Ние се обичахме и аз ще я обичам докато съм жив!

— О, майко, ти си била щастлива — каза тихо Павловна и стана.

— Днес имам право да вляза без разрешение — чу се висок глас и граф Естерхази влезе облечен в блестяща униформа.

Той взе ръката на Павловна и я целуна.

— Вие сте много бледа — й каза, — ще трябва да ви поразвеселя малко. — Може би ще ви зарадва блясъкът от камъните на тая брошка?

— Подарък — извика Павловна и смаяна направи крачка назад. — Нали ви казах да не ми подарявате нищо, което би обърнало вниманието на хората при венчавката ни.

— Истина е, Павловна — отвърна Естерхази. — И досега винаги съм ви слушал, ала трябва да приемете този подарък, защото е наследство от нашето семейство и е красил гърдите на моята майка, когато е била пред олтара.

— Вземи подаръка от годеника си — каза Мирович. — Мъж, който обича, трябва да подарява на любимата си.

— Исках утре да се накича само с този гердан от маргарит — каза Павловна.

— Маргарит ли — извика графът, — маргарит означава сълзи.

— И сълзи ще проливам — каза толкова тихо Павловна, че само графът я чу.

Той прехапа устни, лицето му се намръщи.

Естерхази изгледа Павловна с проницателен поглед. Красотата и невинността й го бяха запленили, но истинска любов към девойката той не чувстваше. Черният майор подаде брошката на годеницата си.

— Решете сама, Павловна, заслужава ли тази брошка да краси гърдите ви?

— Да — каза Естерхази и видя смущението, което обзе стария княз. Помисли си: „Как ли се беше домогнал до тази брошка евреинът Соломон Дулсети? Дали старият княз познава тази брошка?“

— Кажете ми, моля, откога притежава вашата фамилия тази брошка?

— Не зная точно — отвърна черният майор, — но трябва има около сто години.

Изведнъж белобрадият мъж се изправи, като че искаше да се нахвърли върху майора.

— Това е невъзможно. Виждал съм тази брошка у друго лице, но е възможно златарят да е направил две еднакви! Ти, Павловна — се обърна към дъщеря си, — ти ще се накичиш утре с тази брошка, тогава ще станеш още по-хубава и ще приличаш на майка си.