Виктор Фалк - Капитан Драйфус

Беше приготвена великолепна трапеза в голямата зала на двореца на княз Григорий Мирович. Всичко беше готово за гостите, които бяха поканени. Един ден по-късно, на пети декември, щеше да стане венчавката на младата княгиня Мирович с граф Естерхази, майор от френския генерален щаб. Това беше отбелязано в поканите, които старият княз беше разпратил до видните лица на Париж.

Старият княз! Той не беше много стар, това се виждаше, когато се разхождаше из залата за банкета и с внимание разглеждаше украсената със златни и сребърни прибори маса.

Григорий Мирович не беше навършил още и петдесет години. Той имаше благороден римски профил. С побелялата си дълга брада приличаше на стар герой или на страшен войвода. Когато Мирович мислеше за Павловна, тогава той гледаше умилено, любезно, с преданост. Обаче той можеше да гледа и мрачно и свирепо. Това обикновено ставаше, когато князът беше сам и си спомняше миналото или пък когато си мислеше, че някой може да разруши щастието на Павловна или да й стори някакво зло.

Сега лицето на княз Мирович бе спокойно и весело.

— Направих това, което обещах, в което се заклех — каза тихо той, — когато жестокият баща на любимата Катерина предаде детето ми в ръцете на един несретник, за да погуби с това щастието на любовта ни.

Тогава се заклех, че моята Павловна ще стане богата жена.

Белобрадият мъж въздъхна.

— Ти искаше, барон Фон Острау, да направиш детето ни улично момиче — каза той тихо и очите му светнаха с демоничен огън, — и заплати с живота си за тази своя жестокост. Аз спасих детето си от ръцете на разбойниците и утре тя ще стане графиня Естерхази.

— Още не е станала — пошепна някой зад него, — Григорий Мирович. Ти още не си постигнал целта си.

Мирович се стресна.

— Ти ли си, Жаксон — каза той, като се обърна, — уплаши ме.

Приятелят на фалшификатора стоеше пред него и се усмихваше.

— Отучи се от благородните си навици, приятелю Мирович — подсмихна се кисело той. — Скоро ще се свърши твоето князуване.

— Какво искаш да кажеш с това? — извика Мирович. — Кажи ми какво искаш от мене, не ме мъчи повече.

— Ще ти кажа — отвърна англичанинът. — Накъсо — не ми харесва, че жениш дъщеря си и ти казвам да върнеш годежа още тази вечер под някакъв предлог!

— Ти луд ли си, Жаксон?

— Не съм луд, приятелю. — Ще погубиш себе си и мен, пък и твоята Павловна.

— Тебе ли? Не си ли имал достатъчно пари в последните дни?

— Това е вярно, ти сега изкусно изработваш френските пари. Последните двадесет хиляди размених без никаква опасност. Кажи ми сега, как ще изплатиш зестрата на зет си, която си обещал, че ще му броиш на другия ден? На това не можеш да ми отговориш, човече, не виждаш ли, че това е пропастта, в която и двамата ще паднем! Един княз трябва да удържи думата си и ако не можеш заплати четири милиона рубли, тогава ще бъдем разобличени. Че не си в състояние да заплатиш, в това съм толкова сигурен и уверен, колкото че бих могъл да съживя един мъртъв, който преди шестнадесет години…

— Спри — извика князът. — Стига си ме ядосвал с тази история. Наистина си успял да се възползваш от моята тайна. Цели шестнадесет години те храних с моите фалшификации в Русия и когато поисках да напусна тази работа и да заживея като почтен човек, ти ме застави да започна пак престъпното си дело. Ти стана демонът на моя живот.

— Да не се отдалечаваме от темата — каза англичанинът. — Да приказваме за зестрата, която вдругиден трябва да се даде.

Григорий Мирович стана.

— Ще броя зестрата — каза той. Жаксон толкова се стресна, че приседна.

— Не знаех, че си полудял — прошепна той. — Ти искаш да броиш четири милиона рубли. Това е цяло безумие.

— Не, Жаксон — отвърна князът. — Това е плод на прекараните в безсъние четиридесет нощи.

После той отиде до вратата, за да се убеди, че не ги подслушва някой и пак дойде при другаря си.

— Ще ти кажа всичко, за да те успокоя — прошепна князът. — Работил съм четиридесет нощи на улица „Наполеон“, улеснен от едно съвсем ново откритие и изфабрикувах половин милион руски и френски банкноти. Те са тъй изкусно направени, че и най-опитният човек не може да ги различи от истинските: толкова сполучливи банкноти досега не съм правил.

Жаксон се изправи бавно.

— Какво ще правиш с това състояние?

— Що за въпрос! Ще ги броя на зет си и ще му дам обещание, че всеки три месеца ще получава такава сума, докато изплатя цялата зестра. Той непременно ще се съгласи с това предложение, тъй като и най-богатият човек не може да брои четири милиона наведнъж.