Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Ето я — отговори ми Кермън и посочи под себе си. Той покачи Пола на парапета, докато аз се опитвах да попреча на останалите мераклии да я последват. Помогна й да стъпи на въжена стълба, закачена отстрани на кораба, и тя слезе по нея като опитен моряк.

— Вие — не, мадам — викна Кермън, когато едно момиче започна да си пробива път към него. — Това е частна група. Опитайте малко по-натам.

Момичето изпищя истерично, хвърли се към него и обви ръце около краката му.

— За Бога! — извика той. — Ще ми свалите панталоните! Ей, Вик, помогни ми. Тая мадама е луда.

Преметнах се през парапета и стъпих на стълбата.

— Мислех, че такива ти харесват. Вземи я, щом пък чак толкова ти се натиска.

Не знам как се беше отървал от вея, но след като скочих в лодката, той се спусна по стълбата и едва не ме хвърли зад борда, когато се изтърси вътре.

— Успокой се — казах му и го хванах, за да възстановя равновесието му.

Майк беше включил мотора и лодката започна да се отдалечава от кораба. Трябваше да си пробиваме път. Броят на отправилите се към „Дрийм Шип“ лодки беше наистина нещо забележително. Същински Дюнкерк 22 22 Дюнкерк — френски пристанищен град на Северно море, станал през Втората световна война символ на отчаяно отстъпление. .

— Добра работа свърши! — казах на Майк и го потупах по широкия гръб. — Момчета, дойдохте почти навреме — Погледнах назад към „Дрийм Шип“. Сега долната палуба вече гореше и димът беше обгърнал кораба отвсякъде — Чудя се за колко ли е застрахован?

— Ти ли го подпали? — попита Кермън.

— Не, глупако! Шерил е мъртъв. Някой го е застрелял и е подпалил кораба. Ако не бяхме го видели, никога нямаше да се разбере какво е станало с него.

— Доста скъпичко погребение — отбеляза равнодушно Кермън.

— Не и ако корабът е застрахован. Говори си с Пола. Аз искам да хвърля един поглед на това — и извадих от джоба на панталона си досието на Анопа Фрийдландър.

Кермън ми подаде фенерче.

— Какво е това? — попита той.

Погледнах първата страница на досието, като едва вярвах на очите си.

— Вик — обади се Пола, — не е ли по-добре да решим какво ще правим?

— Да правим ли? Джек и аз тръгваме незабавно по дирите на Анона. Искам ти да кажеш на Мифлин за Шерил. Накарай го да отиде колкото се може по-бързо в къщата на Морийн Кросби на скалите. Всичко ще приключи още тази нощ.

Тя погледна Джек.

— Не е ли по-добре ти да се срещнеш с Мифлин?

— Нямаме време. Ако Анона е в къщата на Морийн тя е в опасност.

Кермън се наведе към мен.

— Каква е цялата тази работа?

Размахах досието под носа му.

— Всичко е тук, а онзи тъпанар Мифлин не го е сметнал за достатъчно важно, за да ми го каже. От 1944 Анона е страдала от ендокардит. Казах ти, че се опитват да задържат котката в торбата. Е, сега вече я изпуснаха.

— Анона има болно сърце? — облещи се насреща ми Кермън. — Намекваш за Джанет Кросби, нали?

— Чуй описанието, което дават на Анона — рекох. — Пет фута, тъмнокоса, кафяви очи, закръглена. Помисли над това.

— Но това не е вярно. Тя е висока и руса — каза Кермън. — За какво говориш?

Пола схвана.

— Тя не е Анона Фрийдландър. Това е, нали?

— Сто процента не е Анона — отвърнах развълнувано. — Не разбирате ли? Анона е тази, която е умряла от сърдечна недостатъчност в Крестуейс! А момичето в санаториума на Салзър е било Джанет Кросби!

Стояхме в подножието на почти отвесната скала и се взирахме нагоре в тъмнината. Далеч в морето огромна червена светлина на хоризонта определяше местонахождението на горящия „Дрийм Шип“. Гъба от пушек се очертаваше на фона на нощното небе.

— Там горе ли? — попита Кермън. — За какво ме мислиш — за маймуна?

— Това е нещо, което е по-добре да обсъдиш с баща си — отвърнах и се подсмихнах в мрака. — Няма друг път. Главният вход се охранява с две задвижваща се с електричество врати и с цялата бодлива тел на света. Ако искаме да влезем вътре, това е начинът.

Кермън се дръпна назад, за да разгледа повърхността на скалата.

— Има поне триста фута — рече той със страхопочитание. — Ще благославям всеки един от тях!

— Е, хайде. Поне да се опитаме.

Първите двайсет фута бяха лесни. Основата на скалата беше от големи камъни, по които не беше трудно да се изкачваш. Спряхме един до друг върху един от тях и аз насочих лъча на фенерчето си към мрака. Над нас се издигаше грапавата повърхност на скалата, която близо до върха се издаваше напред и оформяше, както изглеждаше, непреодолима преграда.