Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Няма да можеш да го направиш, Джек — викнах. — Ще трябва да ме почакаш, докато намеря въже. Прекалено опасно е. Не се опитвай.

— Откъде ще вземеш въже?

— Не знам. Ще измисля нещо. Чакай там.

Обърнах се и насочих лъча на фенерчето в мрака пред мен. Бях само на около трийсет фута под върха на скалата. Останалата част от пътя беше лесна.

— Тръгвам — викнах му. — Стой там, докато намеря въже.

Следващите трийсет фута ги изкачих направо ходейки и се озовах точно до претрупания с украса басейн. Над мен се извисявате къщата. В един от прозорците се виждаше самотна светлина.

Тръгнах към нея.

Нямаше никой, когато стигнах до верандата и люлеещият се стол изглеждаше съблазнително удобен. Би ми се искало да се отпусна в него и да дремна дванайсет часа.

Един лампион с абажур от жълтосин пергамент хвърляше светлината си в просторната всекидневна. Стъклените врати, които водеха от всекидневната към верандата, бяха отворени.

Когато стигнах в подножието на стълбата към верандата, чух глас и спрях: глас на жена, който беше в дисхармония с тихата лятна нощ, уханието на цветя и голямата жълта луна. Гласът беше висок и писклив. Може би беше и сърдит, а имаше и истерични нотки.

— О, млъкни! Млъкни! Млъкни! — казваше гласът. — Идвай бързо. Достатъчно приказва. Млъкни и ела.

Видях я, коленичила върху големия диван. Малкият й, побелял от напрежение юмрук, стискаше слушалката. Беше с гръб към мен. Светлината на лампата падаше право върху добре оформената й глава и подчертаваше отблясъците на гарвановочерната й коса. Беше облечена със зелени панталони с висока талия и копринена риза от същия цвят. Напомняше за картините на Варга 23 23 Варга — амер. художник и писател (р. 1908). . Беше неговият тип: дълги крака, тесен ханш, високи гърди, бърза и подвижна като живак.

— Престани! — рече тя. — Защо трябва да продължаваме до безкрайност? Просто ела. Това е единственото нещо, което се иска от теб. — И тресна слушалката.

Не мислех, че положението изисква потайност или кой знае каква хитрост, а не бях и в настроение да се превземам. Краката ми бяха нестабилни, изподран бях, и все още не ми достигаше въздух, а нервите ми бяха обтегнати като спусъка на пищова на крадец, така че влезнах в стаята, без да си правя труда да стъпвам тихо. Стъпките ми по паркета прозвучаха като миниексплозии.

Видях как гърбът й се изопна. Главата й бавно се завъртя. Погледна ме през рамо. Големите й черни очи се разшириха. Настъпи пауза, през която човек можеше да преброи бавно до десет. Не ме позна. Пред нея стоеше някой, който приличаше на занемарен моряк о парцаливи бели панталони, с дупка на едното коляно, с риза, която всяка пералня би върнала с бележка, че се извинява и покрито с мръсотия лице.

— Здравей — казах тихо. — Помниш ли ме? Аз съм Малой, приятелчето ти.

Спомни си. Пое си дълбоко въздух, стана от дивана и се изправи неуверено върху малките си, добре оформени стъпала.

— Как дойде? — попита тя. Лицето и гласът й бяха безизразни като гънките на ризата й.

— Изкачих се по скалата. Някой път, когато ти до-скучае, трябва да опиташ — отвърнах и влезнах по-на-вътре в стаята. — Полезно е и за фигурата. Не че на твоята й е необходимо.

Тя сви палеца си и се взря в него. После го захапа неуверено.

— Още не си я видял — отвърна тя.

— „Още“ ли е ключовата дума в изречението? — попитах, гледайки в нея.

— Може би. Зависи от теб.

— Така ли? — седнах. — Ще пийнем ли? Не съм мъжът, който бях. Ще видиш, че след уискито рефлексите ми ще са по-добри.

Тя се запъти през всекидневната към барчето.

— Истина ли е това за скалата? — попита. — Никой досега не се е изкачвал по нея.

— Леандър 24 24 Леандър — Всяка нощ Леандър преплувал Халеспонт, за да посети своята любима — Херо. По време на една буря се удавил. След смъртта му Херо сложила край на живота си. преплувал Хелеспонт, а Херо не била и на половина толкова хубава, колкото теб — отвърнах.

— Искаш да кажеш, че наистина си я изкачил? — Тя се върна с голяма чаша, пълна догоре с уиски и лед. Чашата изглеждаше много по-съблазнителна от нея, но не й го казах.

— Изкачих я — отвърнах и взех питието. — За прекрасните ти черни очи и за фигурата, която не съм видял… още.

Тя застана до мен и ме наблюдаваше как изпих една трета от съдържанието. После запали цигара с твърда като скалата, за която говорехме, ръка, извади я от червените си чувствени устни и ми я подаде.