Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— И как ще станем съдружници?

Тя захапа палеца си и се замисли как щяхме да станем съдружници.

— Разбираш ли, тя ми е сестра. Не мога да я държа дълго тук. Ако научат, че е жива, ще загубя парите. По-добре би било да умре.

Не отговорих нищо.

— Три или четири пъти отивах там с пистолет — продължи тя след дълга пауза. — Но всеки път, когато се канех да натисна спусъка, нещо ме спираше. — Погледна ме и каза: — Ще ти дам половината от парите.

Загасих цигарата си.

— Да не би да предлагаш аз да го направя?

Този път празната й усмивка стигна до очите.

— Помисли си какво би могъл да направиш с толкова пари.

— Мисля, но още не съм ги получил.

— О, ще ти ги дам. Още сега ще напиша чек.

— Винаги можеш да анулираш чека, след като вече съм ти свършил работата, нали? Можеш да ме застреляш, както застреля Шерил — рекох и й хвърлих един от тъпите си погледи.

— Когато кажа нещо, го правя, а когато обещая нещо, го изпълнявам — отвърна търпеливо тя. — А освен топа, можеш и да ме имаш.

— Мога ли? — опитах се гласът ми да не прозвучи толкова неентусиазирано, колкото се чувствах. — Чудесно — станах. — Къде е тя?

Тя ме погледна, лицето й беше безизразно, но някъде горе на лявата й буза един нерв започна да трепка.

— Ще го направиш ли?

— Не виждам защо не. Дай ми пистолета и ми кажи къде е тя.

— Не искаш ли първо да напиша чека?

Поклатих глава.

— Вярвам ти — отвърнах и се надявах, че не съм прекалил с тъпия поглед.

Тя посочи една врата в другия край на стаята, която беше точно срещу вратата към верандата.

— Там е.

Станах.

— Тогава ми дай пистолета. Трябва да изглежда като самоубийство.

Тя кимна.

— Да, мислех си за това. Нали… нали няма да й причиниш болка?

Сега в очите й се появи празнота. Умът й сякаш беше някъде далеч.

— Пистолетът — повторих и я докоснах.

— О, да — тя потръпна, намръщи се и се огледа разсеяно. — Беше някъде тук. — Нервът подскачаше като жаба под кожата й. — Мисля, че трябва да е в чантата ми.

Чантата беше в едно от креслата. Тя се насочи натам, но аз я изпреварих.

— Не си прави труда — рекох. — Аз ще го взема. Седни и се успокой.

Взех чантата и отворих закопчалката.

— Не я отваряй, Малой! Обърнах се бързо.

На прага на верандата стоеше Менфред Уилет. В ръката му имаше автоматичен пистолет, който беше насочен към мен.

Морийн извика пронизително:

— Глупак такъв! Защо не изчака? Щеше да го направи! Тъпо, безмозъчно същество такова!

Студените очи на Уилет се преместиха от мен върху нея.

— Разбира се, че нямаше да го направи — отвърна той грубо. — Трябваше му пистолетът ти. Сега мълчи и ме остави да се оправям.

Тя се наежи и се хвърли към мен. Тъмните й очи светеха трескаво.

— Нямаше ли да го направиш? — попита тя. — Нямаше ли?

Поклатих глава.

— Не — отвърнах и й се усмихнах.

— Това продължи достатъчно дълго — каза Уилет и влезна в стаята. — Седни — приближи се той до мен. — Искам да си поговорим. Ти също седни. — Това се отнасяше за Морийн.

Аз седнах, но тя — не. Стоеше неподвижно и гледаше Уилет. Острите й малки зъби гризяха палеца.

— Седни — повтори той и насочи пистолета си към нея. — И ти си луда като майка си. Време е да бъдеш сложена под контрол.

Тя се усмихна и се насочи към креслото, в което беше чантата й. Седна, кръстоса крака и продължи да дъвче палеца си.

Уилет застана пред празната камина. Пистолетът беше на равнището на кръста му и сочеше някъде между Морийн и мен Лицето му беше мрачно и угрижено, очите му се местеха от нея към мен и обратно.

— Къде е Джанет? — попита той.

Тъй като Морийн не отговори, аз посочих към вратата срещу верандата.

— Казва, че е там.

— Добре ли е?

— Доколкото знам.

Той се поотпусна, но не свали пистолета.

— Осъзнаваш ли, че от всичко това все още могат да се извлекат много пари, ако се съюзиш с мене? — рече той. — Все още можем да овладеем нещата. Грешката ми е, че й оставих прекалено много свобода. Не мислех, че може да бъде толкова опасна Знаех, че е неуравновесена Майка й беше такава. Но мислех, че са безобидни. Щях да започна да действам по-рано, но Шерил ми попречи. Сега, след като тай е мъртъв, ще е лесно. Ти си единствената пречка. Ще държиш ли устата си затворена, ако получиш петдесет хиляди?

Вдигнах вежди.

— Тя току-що ми предложи милион.

Той направи нетърпелив жест.

— Виж, това е делово предложение. Да не си губим времето. Тя няма милион. Нямаше да ти даде нищо, дори и да имаше какво. Не тя ще получи застраховката на „Дрийм Шип“, а аз.