Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Там беше тъмно и тихо. Отдалечих се от стълбата. Лунната светлина, която се прокрадваше иззад малко облаче, ми беше достатъчна, колкото да видя, че палубата беше пуста. От кръглото прозорче на една каюта струеше самотна светлина — толкова очебийна, колкото петно от сапун върху булчинска рокля.

Запътих се натам, като се движех предпазливо и безшумно. Когато стигнах до средата на палубата, спрях. Пред мен се появи някаква бяла фигура, която идваше насреща ми. Нямаше къде да се скрия. Палубата беше гола като длан. Пръстите ми се сключиха около дръжката на пистолета и аз се запътих към парапета и се облегнах на него.

На светлината, идваща от каютата, се очерта фигурата на висок, широкоплещест мъж с потник и бели панталони, който вървеше към мен. Отмина ме, тананикайки си под носа, без дори да ме погледне, и се заизкачва по стълбата към горната палуба.

Издишах тежко през носа и отново се насочих към светлината. Спрях до нея и хвърлих бърз поглед вътре. Едва не извиках.

Срещу мен в едно кресло седеше Пола и четеше някакво списание с леко намръщено, угрижено лице. Изглеждаше много хубава и самотна. Бях се надявал да я намеря на тази палуба — не можех да се сетя къде другаде биха могли да я скрият — но не бях очаквал да я открия толкова бързо.

Разгледах вратата на каютата. От външната страна имаше резе и то беше пуснато. Отместих го, натиснах дръжката и бутнах вратата. Тя се отвори и аз се вмъкнах вътре. Беше като да влезнеш в парник посред лято.

Когато се появих, Пола подскочи в стола си. В първия момент не ме позна с белите панталони и с фуражката, после се отпусна назад в креслото и се опита да се усмихне. Облекчението, което прочетох в очите й, беше достатъчна награда за пътешествието, което бях направил в сандъка.

— Как вървят работите? — рекох и се усмихнах. Ако не беше толкова дяволски хладнокръвна, щях да я целуна.

— Добре. Трудно ли дойде? — опитваше се гласът й да звучи както обикновено, но той леко трепереше.

— Оправих се. Поне засега не знаят, че вече съм тук. Джек и Майк ще пристигнат към девет. Може да ни се наложи да плуваме.

Тя пое дълбоко въздух и стана.

— Знаех, че ще дойдеш, Вик. — После, точно когато вече си мислех, че ще се размекне, тя продължи: — Само че не трябваше да идваш сам. Защо не доведе полицията?

— Не смятам, че щяха да дойдат — отвърнах. — Къде е Анона?

— Не знам. Не мисля, че е тук.

Горещината в каютата ме накара да се изпотя.

— Какво стана? Казвай набързо.

— На вратата се позвъни и аз отидох да отворя-рече ми тя. — Мислех, че си ти. На площадката ме обградиха четирима жабари. Двама от тях се запътиха към спалнята и чух как Анона изпищя. Другите двама казаха, че ще ме отведат на кораба. Единият ме заплаши с нож. Бях сигурна, че ще го използва при най-малкия повод. — Тя направи гримаса. — Слязохме с асансьора и излезнахме на улицата. През цялото време единият държеше ножа опрян в ребрата ми. Чакаше ни кола. Напъхаха ме вътре и потеглихме. Докато се отдалечавахме, видях пред блока да спира голям черен ролс. Единият от жабарите излезе, носейки Анона на ръце. И това посред бял ден. Хората само зяпаха, без да направят каквото и да било. Набутаха я в ролса и повече не я видях. Доведоха ме тук и ме заключиха. Казаха ми, че ако гъкна, ще ми прережат гърлото. Те са ужасни пънове, Вик.

— Знам — отвърнах мрачно. — Срещали сме се. Онзи ролс принадлежи на Морийн Кросби. Може да са завели Анона в къщата й на скалите. — Замислих се за миг и попитах: — Някой досажда ли ти?

Тя поклати глава.

— Искам да огледам кораба преди да си тръгнем. Морийн може да е на борда. Мислиш ли, че ще е безопасно да дойдеш с мен?

— Ако открият, че ме няма, ще обявят тревога. Май по-добре ще е да стоя тук, докато станеш готов да тръгнем. Ще внимаваш, нали, Вик?

Поколебах се, като се питах дали да не се опитаме да се махнем от кораба, след като вече бях намерил Пола или преди това да се уверя, че Анона и Морийн не са на борда.

— Ако не са на тази палуба, ще се откажа — рекох и изтрих лицето си с носната кърпа. — Аз ли имам температура или тази каюта е прекалено гореща?

— От каютата е. През последния час става все по-гореща и по-гореща.

— Сигурно са пуснали парното. Потрай десет минути, детето ми. Дотогава ще се върна.

— Внимавай!

Потупах я леко по ръката, усмихнах й се и се измъкнах на палубата. Пуснах резето: започнах да се движа към кърмата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — викна някакъв глас от тишината.