Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Едва не излязох от кожата си.

Нисък, набит мъж с моряшка фуражка се беше появил от пустотата. Никой от нас двамата не можеше да види лицето на другия. Взирахме се един в друг.

— Колко пъти трябва да ви се повтаря на вас да стоите настрани от тази палуба? — изръмжа той и се приближи.

Почти бях в ръцете му. Видях как ръката му замахва и се отдръпнах. Ударът се плъзна по рамото ми, Ударих го в шкембето с всичката сила, на която бях способен. Дъхът му агонизиращо замря в гърлото. Той се присви и се опита да си поеме въздух. Забих му такъв юмрук в ченето, че едва не си счупих ръката.

Той се свлече на четири крака и после пльосна по гръб. Наведох се над него, хванах го за ушите и ударих главата му в палубата.

Всичко това стана за секунди. Изтичах до каютата на Пола, дръпнах резето, отворих вратата, разчистих терена, след което замъкнах изпадналия в безсъзнание мъж вътре и го пуснах на пода.

— Налетях право на него — изпъшках, докато се навеждах, за да повдигна клепача му. Беше в безсъзнание и ако се съдеше по лепкавото петно отзад на главата му, щеше да остане в това състояние още известно време.

— Бутни го в онзи шкаф — рече Пола. — Ще го наблюдавам.

Беше бледа, но достатъчно спокойна. Трябваше й доста, за да излезе от равновесие.

Завлякох го до шкафа. Трябваше да го посмачкам и успях да затворя вратата едва след като се облегнах с цялата си тежест върху нея.

— Уф! — въздъхнах и си избърсах лицето. — Там ще му е добре, ако не се задуши. Тук е като пещ, нали?

— Започвам да се безпокоя. Дори подът е горещ. Мислиш ли, че може да има пожар?

Сложих ръка на килима. Наистина беше горещо твърде горещ. Отворих вратата и опипах дъските на палубата. Бяха толкова горещи, че едва не ми направиха мехурче.

— Господи! — възкликнах. — Права си. Този дяволски кораб гори някъде долу. — Хванах я за ръката и я издърпах на палубата. — Няма да оставаш вътре. Хайде, детето ми, последвай ме. Ще хвърлим един бърз поглед и после се качваме на горната палуба. — Погледнах часовника си. Беше девет без пет. — Джек ще се появи след пет минути.

Когато тръгнахме по палубата, Пола каза:

— Не трябва ли да вдигнем тревога? Корабът е пълен с хора, Вик.

— Още не. По-късно — отвърнах.

В другия край на палубата имаше преграда и врата в нея. Спрях пред вратата и се ослушах, после натиснах дръжката и отворих.

Беше по-горещо, отколкото в пусната с пълна сила пещ и боята по стените беше започнала да тече. Стаята беше хубава: голяма, просторна и добре мебелирана — полукабинет, полувсекидневна. Големите прозорци от двете й страни откриваха гледки към крайбрежието на Оркид Сити и към Тихия океан. Самотна настолна лампа хвърляше кръг светлина върху бюрото и върху част от килима. Останалата част от стаята беше тъмна. Над главите ни се чуваха звуците на танцова музика и тихото трополене на пристъпващи в такт крака.

Влезнах в стаята с пистолет напред. Пола влезе след мен и затвори вратата. Усещаше се мирис на изгоряло и на дим и когато се приближих до бюрото, видях, че килимът пушеше, а изпод ламперията на малки снопчета излизаше дим.

— Огънят е точно под нас — рекох. — Стой на вратата. Подът може да не е много сигурен. Това ми прилича на кабинета на Шерил.

Прегледах чекмеджетата на бюрото, без да знам какво търся, но все пак търсех. В едно от най-долните чекмеджета намерих квадратен плик. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера, че това беше изчезналото досие на Анона Фрийдландър. Сгънах го и го пъхнах в джоба на панталона си.

— О’кей — казах. — Да се махаме оттук.

Пола се обади с прималял глас:

— Вик! Какво е онова — до бюрото?

Погледнах зад бюрото. Там имаше нещо: нещо бяло, нещо, което приличаше на човек. Преместих лампа-та, така че светлината да пада точно на това място.

Чух как Пола ахна.

Беше Шерил. Лежеше по гръб, на лицето му имаше тъжна усмивка. Дрехите му пушеха, а ръцете му върху горящия килим имаха опърлен, обгорял вид. Беше застрелян в главата от близко разстояние. От едната страна черепът му беше пръснат.

Когато се наведох да го погледна, изведнъж се чу съскащ звук и два дълги огнени езика изникнаха изпод пода и облизаха мъртвото му лице.

На прага стоеше дребен жабар и ни се усмихваше злорадо. Тъпата цев на автомата му сочеше право в гърдите ми. Мургавото, грозно дребно лице лъщеше от пот, а тъмните му малки очички горяха от омраза. Беше се появил съвсем тихо, незнайно откъде.

— Дай ми го — каза той и протегна ръка. — Онова, което сложи в джоба си — бързо!