Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Можете ли да намерите някой, който да върне картотеката на мястото й? — попитах, като се подпрях на гишето. — Не съм толкова силен, колкото ся мислех.

— Не се притеснявайте, мистър Малой.

— Още нещо: кой е д-р Джон Бюли и къде живее?

— Има малка къщичка на Скайлайн Авеню — отвърна чиновникът. — Не ходете при него, ако имате нужда от добър лекар.

— Че какво му е на него?

Чиновникът повдигна уморено рамене.

— Стар е. Преди петдесет години може и да е бил добър, но сега е съвсем изкуфял. Предполагам, че за него трепанацията е нещо като отваряне на консерва боб.

— А не е ли?

Чиновникът се изсмя.

— Зависи за чия глава става дума.

— Значи той е един изкукуригал мърморко, а?

— Това описание напълно му подхожда. Но все пак той не причинява вреда никому. Не ми се вярва в момента да има повече от дузина пациенти. — Чиновникът се почеса по ухото и ми хвърли проницателен поглед. — Работите ли над нещо?

— Аз никога не работя — отвърнах. — Пак ще се видим някой път. Довиждане.

Слезнах бавно и замислено по стълбите и се плъзнах навън под тежката жега. Момиче, което притежава милион, внезапно умира, а те повикват някакъв изкуфял доктор. Не звучи много по милионерски. Човек би очаквал, че при смъртта на такава важна особа ще се стекат най-големите медицински светила в града.

Вмъкнах се в буика и натиснах стартера. От другата страна на пътя, в посока обратна на движението, беше паркиран масленозелен додж. Зад кормилото седеше мъж със светлобежова шапка, обточена със оплетена връв. Четеше вестник. Нямаше да забележа нито него, нито колата, ако той не беше вдигнал внезапно глава и след като ме видя, не беше захвърлил вестника на задната седалка и не беше включил мотора. Тогава наистина го погледнах, чудейки се защо изведнъж бе загубил интерес към четивото си. Изглеждаше едър мъж с рамене широки почти колкото вратата на хамбар. Главата му започваше направо от раменете, без каквато и да било следа от врат. Имаше оформени на черта мустаци, очите му бяха хлътнали Някога носът и едното му ухо бяха здравата пострадали и никога не се бяха възстановили напълно. Имаше вид на главорез, каквито често виждаме в гангстерските филми на „Уорнър Брадърс“: от онзи тип бандити, които са неизменен фон за Хъмфри Богарт.

Насочих буика към потока на движението и подкарах на изток, нагоре по Сентър Авеню, без да бързам, като хвърлях по едно око в огледалцето за обратно виждане.

Доджът форсира по посока на западния трафик, направи завой на сто и осемдесет градуса, докато клаксоните свиреха и шофьорите го псуваха, и тръгна след мен. Не бих повярвал, че някой би се опитал да го направи на Сентър Авеню и би успял, но очевидно полицаите или спяха, или им се струваше твърде горещо да се впрягат.

На кръстовището при Уестуд Авеню отново погледнах в огледалцето Доджът продължаваше да е по петите ми. Виждах шофьора, залегнал зад волана, зъбите му стискаха пура, а с едната ръка се беше облегнал на отворения прозорец. Дръпнах напред, за да мога да прочета регистрационния номер на колата му и го запомних. Ако ме следеше, правеше го много лошо. На Холивуд Авеню увеличих скоростта и стигнах до върха с шейсет и пет. След кратко колебание доджът форсира напред и изръмжа зад мен. На булевард „Футхил“ отбих към бордюра и рязко спрях. Доджът отмина. Шофьорът не погледна в моята посока, а продължи към магистралата за Лос Анджелес и Сан Франциско.

Записах номера му на стария пощенски плик до името на д-р Бюли и грижливо го скътах в страничния си джоб. После отново запалих буика и подкарах надолу по Скайлайн Авеню. На половината път забелязах блестяща на слънцето табелка. Беше прикрепена върху ниска дървена вратичка, която пазеше малка градина и къщичка от канадски бор. Скромно и тихо местенце: почти съборетина в сравнение с ултрамодерните къщи от двете й страни.

Спрях пред нея и се подадох от прозореца, но от такава далечина бе почти невъзможно да прочета какво пишеше на табелката. Слезнах от колата и погледнах отблизо. Дори и така не беше лесно да се разчете, но все пак успях да разгадая достатъчно, за да разбера, че това беше „резиденцията“ на д-р Джон Бюли.

Докато търсех слепешком резето на вратичката, маслиненозеленият додж пропълзя надолу по пътя и отмина. Шофьорът не гледаше към мен, но аз знаех, че ме е видял и е забелязал къде отивам. Спрях се да погледна след колата. Тя все така продължаваше надолу по пътя вече с по-голяма скорост и я загубих от погледа си, когато сви по Уестуд Авеню.