Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Тя облегна назад русата си главица и изля по-голямата част от уискито в снежнобялото си, твърде красиво гърло. Начинът, по който преглътна силното питие ми подсказа, че е доста добра в пиенето.

— Не бива да ти казвам — започна тя и се усмихна, — но ако обещаеш дума да не продумваш…

— Нито дума.

— Лекува се от наркомания. Това е строго секретно.

— И трудно ли върви?

Тя сви рамене.

— Доста трудно.

— А междувременно, докато котката е в леглото, мишките лудуват, а?

— Горе-долу. Никой не се отбива насам. Ще мине доста време, докато тя се оправи. А когато я хванат бесните и започне да пищи като луда, персоналът си почива. Достатъчно справедливо е, нали?

— Разбира се, и персоналът има право да си почива.

Тя довърши питието си.

— Хайде сега да оставим Морийн. Стигат ми и нощите с нея, та и ти да ми говориш за това.

— Нощем ли дежуриш? Това е срамота.

— Защо? — синьозелените очи застинаха нащрек.

— Мислех, че ще бъде забавно да те изведа някой вечер, за да ти покажа това-онова.

— Какво по-точно?

— Като начало имам прекрасна колекция от офорти.

Тя изхихика.

— Ако има нещо, което да ми харесва повече от един офорт, то е колекция от офорти. — Тя стана и се насочи към бутилката уиски. Начинът, по който се поклащаха хълбоците й, изостряше вниманието ми като на ловджийско куче. — Дай да ти долея — продължи тя, — ти изобщо не пиеш.

— Достатъчно е. Започвам да си мисля, че има и по-хубави неща за вършене от пиенето.

— Така ли? Допусках, че би могъл да си го помислиш. — Тя сипа още алкохол в чашата си. Този път не си направи труда да слага от „Уайтрок“-а.

— Кой се грижи за Морийн през деня? — попитах, докато тя се връщаше към дивана.

— Сестра Флеминг. Няма да ти хареса. Мъжемразка е.

— Сериозно? — тя седна до мен и преметна крак връз крак. — Може ли да ни чуе?

— И да можеше, няма значение, но не може. В лявото крило е, което гледа към гаражите. Когато Морийн започне да крещи, я преместват там.

Точно това исках да зная.

— Да вървят по дяволите всички мъжемразки — рекох, като плъзнах ръката си по облегалката на дивана и я пъхнах зад главата й. Тя се наклони към мен. — Ти мъжемразка ли си?

— Зависи от мъжа. — Лицето й беше близо до моето, така че докоснах с устни слепоочието й. Изглежда това й хареса.

— Какво ще кажеш за такъв мъж като начало?

— Твърде добре е.

Взех чашата с уиски от ръката й и я сложих на пода.

— Това ще ни пречи.

— Жалко е да отива на вятъра.

— Ще имаш нужда от него след малко.

— Така ли?

Тя се наклони към мен, устните й докоснаха моите. Останахме така известно време. Неочаквано тя се отдръпна от мене и стана. За момент си помислих, че е от типа „целувка-чао“, но сгреших. Прекоси стаята, отиде до вратата и завъртя ключа. После се върна и седна.

Паркирах буика пред Кметството, на ъгъла на Фелдман и Сентър Авеню. Качих се по стълбите и се озовах в света на напечатани формуляри, тихи коридори и стари-млади чиновници, чакащи с надежда някое наследство.

Отделът за актове за раждане и смърт беше на първия етаж. Попълних един формуляр и го подадох през гишето на риж чиновник, който му сложи марка, взе ми парите и махна с ръка към редицата картотечни шкафове.

— Заповядайте, мистър Малой — каза той. — Шестият шкаф отдясно. — Благодарих му.

— Как върви бизнесът? — попита и се облегна на гишето, готов да губи своето и моето време. — Не съм ви виждал насам от месеци.

— Нито пък в момента ме виждате — отвърнах. — Бизнесът е добре. А вашият? Още ли умират?

— И се раждат. Нещата по този начин се уравновесяват.

— Така става.

Нямах какво друго да му кажа. Бях изморен. Кратката ми съвместна работа със сестра Гърни ме беше довършила. Запътих се към картотеката. Картотеката под буква „К“ сякаш тежеше цял тон, така че не ми остана нищо друго, освен да я подпра върху едно бюро. Това също се дължеше на сестра Гърни. Започнах да прелиствам страниците и скоро стигнах до смъртния акт на Джанет Кросби. Извадих един стар пощенски плик и молив. Беше починала от злокачествен ендокардит, каквото и да означаваше това, на 15 май 1948 година.

Беше описана като неомъжена жена на възраст двайсет и пет Смъртният акт беше подписан от д-р Джон Бюли Записах си името му и после прелистих назад около дузина страници, докато не открих смъртния акт на Макдоналд Кросби. Беше умрял от мозъчен кръвоизлив, предизвикан от рана от огнестрелно оръжие. Докторът се казваше Дж. Салзър, а следователят — Франклин Лесуейс. Направих си още някои бележки, после оставих картотеката както си беше и се запътих към чиновника, който ме наблюдаваше с вяло любопитство.