Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Не мисля, че бих могъл.

— И все пак — симптомите не могат да се сбъркат?

Той облиза устни.

— Наистина не разбирам за какво говорите — каза той и започна да отстъпва. — Не мога да ви отделя повече от времето си. То е ценно. Трябва да ви помоля да ме извините.

— Няма нищо, докторе — отвърнах. — Е, благодаря. Съжалявам, че ви досадих. Но нали знаете как е. Исках единствено да успокоя съзнанието си. Това момиче ми харесваше.

Той не каза нищо, само продължи да отстъпва по посока на розовите храсти.

— Още едно единствено нещо, докторе — рекох. — Как се е случило така, че д-р Салзър е подписал смъртния акт на Макдоналд Кросби, когато той неволно се е застрелял? Не е ли било неетично един шарлатанин да го направи?

Той ме погледна така, както човек гледа огромен паяк, спуснал се във ваната му.

— Не ме тревожете — отговори той. — Питайте него: не ме закачайте.

— Да — съгласих се. — Това е добра идея. Благодаря ви, докторе. Ще го направя.

Той се обърна и се отдалечи надолу по пътеката към своите рози. В гръб изглеждаше дори по-стар, отколкото беше. Гледах го как откъсва една прецъфтяла роза и забелязах, че ръката му доста трепери. Страхувах се, че бях развалил следобеда му.

Малката, подобна на птичка женичка, стоеше до вратата в предната част на къщата, като че изпълнена с някакви надежди и се направи, че не ме вижда, когато стигнах до нея.

— Страхувам се, че отнех доста от времето на доктора — рекох, като повдигнах шапката си. — Той ми каза, че му е ценно Дали пет долара ще покрият цената?

Изморените очи светнаха. Слабичкото лице се озари.

— Много мило, че сте се сетили — отвърна тя и погледна крадешком през градината към стария, превит гръб и жълтата панамена шапка.

Мушнах банкнотата в ръката й. Тя я грабна с бързината, с която гущер лапва муха. Беше ми ясно, че старецът в дъното на градината дори нямаше да я зърне. Поне нейния следобед не бях развалил.

Отворих вратата на офиса си и влезнах триумфално, Джек Кермън дремеше в креслото до прозореца. Пола седеше зад бюрото ми и работеше над едно от стотиците си картончета с индекси: индексите, които ни държаха в крак с пулса на Оркид Сити, която ни казваха кой кой е, кой е в града и кой го е напуснал, кой за кого се е оженил и така нататък. Макар и да имаше четири момичета, които непрекъснато работеха над картончетата, тя настояваше лично да поддържа ключовите картончета в крак с времето. Пола стана от стола ми. Метнах шапката си върху Кермън и го събудих. Той изсумтя стреснато, потърка очи и се прозя.

— Та какво става — работиш ли? — попита той. — Или още не си започнал.

— Започнах — отвърнах и седнах. Взех цигара, запалих я, разкопчах ръкавелите си и се потопих в разказа. Разправих им всички подробности с изключение на съвместната си дейност със сестра Гърци. Заобиколих това преживяване, защото знаех, че Пола няма да го одобри, а Кермън така ще се развълнува, че няма да е в състояние да мисли както трябва. — Не е много — заключих аз, — но е достатъчно, за да смятам, че си заслужава да се занимаем с това. Може нищо нередно да няма; може и да има. Дори да съществува и най-слабата следа от съмнение, ще направим най-добро-то, на което сме способни. Засега обаче никой друг не трябва да знае.

— Ако онзи в доджа те е следил, то струва ми се, че някой вече знае — изтъкна Кермън.

— Да, но не можем да бъдем сигурни. Може би лицето ми го е заинтригувало. Може би се учи да бъде детектив — посегнах към телефона. — Свържете ме с Главното управление на полицията — казах на телефонистката.

— Взе ли му номера? — попита Пола, като ровеше из тестето картончета в ръцете й.

— Сега ще го проверя — отвърнах. — Дайте ми лейтенант Мифлин — продължих аз, когато един отегчен глас обяви, че това е Главното управление. Чу се изщракване и решителният глас на Мифлин каза: „Ало?“

Тим Мифлин беше свястно, яко ченге и бяхме работили известно време заедно по един или друг случай. Когато можех му помагах, когато пък той можеше, също ми помагаше. Той високо ценеше моята интуиция при конните залагания и, следвайки съветите ми, бе успял да скъта малко пари.

— Малой е — казах. — Как си, Тим?

— Какво ти пука? — заяде се той. — Никога не те е интересувало здравето ми и никога няма да те интересува. Какво ти трябва този път?

— Кой е собственикът на масленозелен додж с регистрационен номер OR 3345?

— Начинът, по който използваш Главното управление за финансови изгоди ме съсипва — отвърна той. — Ако Брандън разбере някога какво правя за теб, ще ми разгони фамилията.