Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Кермън отбеляза, че ако се тревожел за разни дребни случаи като този, щял да се състари и да се пенсионира преди да е стигнал до големите случаи.

— Няма значение — рече кисело Дъниган. — Не знам какво има във вас двамата. Винаги, щом си по-дадете муцуните в този град, става някоя беля и обикновено тя е на мой гръб. Бих искал да стоите надалеч. И без това си имам достатъчно работа, така че няма нужда да пристигате тук и да ми създавате допълнителна.

Ние двамата се засмяхме вежливо, ръкувахме се с него, обещахме, че ще присъстваме на предварително то следствие и си тръгнахме.

Дума не разменихме, докато не се качихме в буика и не потеглихме през Оукланд Бей Бридж за вкъщи. После Кермън каза спокойно:

— Ако той някога разбере, че това е жабарят, който е отвлякъл Стивънс, имам чувството, че животът ти може да стане доста напечен.

— Достатъчно напечен е и сега. В момента Анона ляга изцяло на наши ръце. — Изминах почти миля преди да продължа: — Знаеш ли, това е дяволски случай. През цялото време съм с чувството, че някой се опитва много настойчиво да попречи на една голяма, силна котка да изскочи от торбата. Пропускаме нещо Гледаме торбата, но не и котката, а тя е ключът към цялата история. Така трябва да е. Всеки, който я е зърнал, вече е мъртъв: Юдора Дру, Джон Стивънс, сестра Гърни, а сега и Фрийдландър. Мисля си, че Анона Фрийдландър също знае за котката. Трябва по някакъв начин да върнем паметта й и то бързо.

— Ако знае нещо, защо не са я премахнали, вместо да я държат на онова място? — отвърна Кермън.

— Точно това ме безпокои. Досега всички са били убити малко или повече случайно, но по отношение на Фрийдландър е извършено предумишлено убийство. Това означава, че някой е започнал да се паникьосва. Това означава също така, че Анона вече не е в безопасност.

Кермън се надигна в седалката.

— Смяташ, че ще се опитат да се докопат до нея?

— Да. Ще трябва да я скрием на някое сигурно място. Може би трябва да уредим д-р Мансъл да я настани в клиниката си в Лос Анджелес и да помоля Крюгер да ми заеме няколко от боксьорите си, за да ги поставя пред вратата й.

— Май че и ти четеш прекалено много криминалета — отвърна Кермън, като ме стрелна с периферното си зрение.

Продължавах да карам с доста голяма скорост, докато размишлявах върху убийството на Фрийдландър и колкото повече мислех, толкова по-нервно ми ставаше.

Стигнахме до Сан Лукас и спрях пред едно магазинче.

— Сега пък какво има? — попита учудено Кермън.

— Смятам да се обадя на Пола — отвърнах. — Трябваше да й се обадя още от Фриско. Започва да ме втриса.

— Я се успокой — рече Кермън. Изглеждаше изненадан. — Отпуснал си юздите на въображението си.

— Дано да е така — отвърнах и се насочих към една телефонна кабинка.

Кермън ме сграбчи за ръката и ме дръпна назад.

— Виж това!

Сочеше към купчина вечерни вестници на щанда за пресата.

На първа страница, с едри цял инч букви, пишеше:

— Вземи един — казах, измъкнах ръката си и се затворих в кабинката. Поръчах разговор с апартамента на Пола и зачаках. Чувах как телефонът звънеше, но никой не отговори. Стоях така, сърцето ми бумкаше, слушалката беше залепнала за ухото ми. Вслушвах се и чаках.

Трябваше да е там. Разбрали се бяхме, че Анона не бива да остава сама.

Кермън се приближи и се взря в напрегнатото ми лице през стъклената врата. Кимнах му с глава, прекъснах връзката и помолих телефонистката да опита отново.

Докато я чаках да се свърже, отворих вратата.

— Никой не отговаря — казах. — Телефонистката опитва пак.

Лицето на Кермън помръкна.

— Давай да тръгваме. Имаме още доста път.

— Тръгването ще почака малко — отвърнах и точно, когато се канех да затворя, телефонистката се включи и ми съобщи, че линията е в ред, но никой не отговаря.

Затворих телефона и двамата излезнахме от магазинчето Подкарах буика по главната улица и веднага щом излезнахме от града, надух скоростта.

Кермън се опитваше да чете вестник, но при тази скорост му беше трудно да го държи стабилно.

— Намерена е днес следобед — извика в ухото ми. — Взела е отрова, след като Салзър е съобщил за смъртта на Куел в полицията. Нито дума за Анона, нито пък за сестра Гърни.

— Тя е първата, която я е хванало шубето — рекох. — Или някой я е отровил. Всъщност, майната й. Страхувам се за Пола.

След време Кермън каза, че никога преди в живота си не е пътувал в по-бясно карана кола и че не би искал да преживее това отново. По едно време стрелката на скоростомера беше заковала на деветдесет и две мили и си остана там, докато профучавахме по широкия крайбрежен път с натиснат клаксон.