Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Прекалено много пиеш — отбелязах и тръгнах да изкачвам последните стъпала.

Озовахме се в дълъг, мръсен коридор. Нечие радио свиреше джаз и гърмеше оглушително нашир и на-длъж из целия коридор.

От близката стая излезе мърлява жена. На главата й имаше черна сламена шапка, която вече си беше изпяла песента, а в ръка държеше пазарска чанта. Хвърли ни изпълнен с любопитство поглед и продължи по коридора към стълбите. Обърна се отново да ни погледне, а Кермън сложи ръце на ушите си и раздвижи пръсти. Тя заслиза надолу, гордо вирнала нос.

Поехме по коридора към № 25. Нямаше нито звънец, нито чукче. Когато вдигнах ръка да потропам, иззад вратата се чу приглушен трясък, както когато човек надуе книжна торба и я удари с ръка.

Бях извадил пистолета си и хванах дръжката на вратата още преди ехото да заглъхне. Завъртях дръжката и натиснах. За мое учудване вратата се отвори. Надникнах в средноголяма стая — дневна, ако се съдеше по начина, по който беше мебелирана.

Чувах тежкото дишане на Кермън зад гърба си. Обгърнах стаята с бърз поглед. Никой не се виждаше. Имаше две врати, които водеха нанякъде, но и двете бяха затворени.

— Мислиш ли, че беше пистолет? — измърмори Кермън.

Кимнах, влезнах тихо в стаята и му махнах да остане на мястото си. Той остана. Прекосих помещението и се ослушах да доловя някакъв звук зад вратата от дясната ми страна, но радиото заглушаваше всичко.

Направих знак на Кермън да се скрие, завъртях дръжката и бутнах леко вратата да се отвори, като в същото време се дръпнах встрани и се прилепих към стената. Двамата чакахме и се ослушвахме, но не се случи нищо. Откъм отворената врата се носеше силната, кисела миризма на барут. Приведох се напред, за да хвърля един поглед в стаята.

В средата, на пода, се беше проснал някакъв мъж. Краката му бяха подвити под него, а ръцете му обгръщаха гърдите. През пръстите му течеше кръв, стичаше се по дланите и капеше на пода. Беше на около шейсет и предположих, че беше Фрийдландър. Когато го погледнах, той въздъхна сподавено и ръцете му се отпуснаха на пода.

Не помръднах. Знаех, че убиецът трябва да беше там. Не би могъл да излезе.

Кермън се промъкна в дневната, мина зад мен и се сниши от другата страна на вратата. Тежкият му 45-калибров пистолет приличаше на оръдие в ръката му.

— Излизай! — изръмжах неочаквано. Гласът ми прозвуча като дисков трион, който се забива в дървен чеп. — И то с вдигнати ръце!

Изгърмя пистолет и куршумът проби стената точно до главата ми.

Кермън плъзна ръце покрай вратата и гръмна два пъти. Трясъкът разклати прозорците.

— Не можеш да избягаш! — казах, опитвайки се гласът ми да прозвучи като на ченге. — Обкръжен си.

Този път обаче убиецът не се шегуваше. Настъпи тишина и не последва никакво движение. Чакахме, но напразно. Представях си, че ченгетата пристигат, а хич не ми се искаше да се забърквам с полицаите на Фриско: бяха прекалено усърдни.

Махнах на Кермън да остане на мястото си и се промъкнах до прозореца. Когато го вдигнах, Кермън отново стреля в стаята и под прикритието на шума от изстрела, аз отворих прозореца. Погледнах навън. На няколко фута се намираше прозорецът на вътрешната стая. Това означаваше да стъпя на перваза и да се прехвърля на другия перваз на сто фута от земята. Когато промуших крак през прозореца, погледнах назад. Кермън ме гледаше ококорено и поклати глава към мен. Посочих към другия прозорец и се прехвърлих на перваза.

Някой стреля отдолу и куршумът посипа цимент по лицето ми. Бях толкова изненадан, че едва не се пуснах, погледнах към улицата и към обърнатите на-горе лица на насъбралата се тълпа. Точно в центъра беше застанало набито ченге, което се прицелваше в мен.

Нададох глух вик, хвърлих се напред и встрани, залитнах към прозореца на следващата стая, влетях вътре, чупейки стъклото и паднах на пода на четири крака. Буквално в лицето ми изгърмя пистолет, после гръмна оръдието на Кермън, като откърти дебело парче от мазилката на тавана.

Приведох се и отчаяно се извих, за да се прикрия зад леглото, когато нови куршуми разтърсиха стаята.

Изведнъж видях едно тъмно, озъбено лице, което надничаше към мен над леглото. Кръвожадното синьо дуло на автоматичен пистолет бе насочено към главата ми. После ръката, която държеше пистолета, изчезна сред гърмежа на огнестрелно оръжие и отново се появи като пихтиеста червена маса.

Това беше моят приятел жабарят с мръсната риза. Той извика и залитна към прозореца, когато Кермън се хвърли към него. Той удари Кермън с гърба на ръката си, плъзна се покрай него и побягна през вратата, през другата стая — към коридора. Отново се чу стрелба, някаква жена изпищя и някакво тяло се строполи на пода.