Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Внимавай! — изпъшках аз. — Там има едно ченге, което си пада по стрелянето. Ще те гръмне в момента, в който те види.

Стояхме неподвижни и чакахме.

Но ченгето не искаше да поема никакви рискове.

— Всички да излизат! — извика то иззад вратата. Дори от това разстояние можех да чуя, че се задъхва. — Ще ви пратя в пъкъла, ако посмеете да стреляте.

— Идваме — обадих се. — Не се превъзбуждай и недей да стреляш.

Тръгнахме през стаята към коридора с вдигнати ръце.

Жабарят лежеше проснат в коридора. По средата на челото му имаше дупка от куршум.

Ченгето беше от онези грамадни мъже, които имат големи крака и едър череп. То изръмжа и ни заплаши с пистолета.

— Спокойно, братле — рекох. Видът му хич не ми харесваше. — Вече имаш в ръцете си два трупа. Едва ли искаш още два.

— Хич не ми пука — отвърна то и се озъби. — Два или четири, ми е все едно. Вдигнете ръце до онази стена, докато дойде колата.

Облегнахме се. Не мина кой знае колко време и чухме вой на сирена. Двама души с бели сака се появиха откъм стълбите, като лъхтяха. Следваше ги внушителна група от отдела за убийства. Бях щастлив да видя сред всички тези ченгета главния детектив на района — Дъниган. Бяхме си имали вземане-даване и преди.

— Здрасти — рече той и ни погледна втренчено. — Това погребението ви ли е?

— На косъм бяхме от него — отвърнах. — Вътре има още един труп. Би ли казал на този офицер, че не сме опасни. Продължавам да си мисля, че има намерение да ни застреля.

Дъниган махна на ченгето да се отдръпне.

— След миг ще дойда да си поговорим.

Влезна вътре да хвърли един поглед на Фрийдландър.

— Той ни е приятел — казах на ченгето, което ни зяпаше. — Трябва повече да внимаваш по кого стреляш.

Ченгето се изплю.

— Сглупих, че не ви затрих, боклуци такива — от върна то с отвращение. — Ако ме бяха заварили с четири трупа, може би щяха да ме направят сержант.

— Какво симпатично малко мозъче имаш — рече Кермън и му обърна гръб.

Тръгнахме обратно към Оркид Сити в пет часа, след два ужасни часа, прекарани в кабинета на Дъниган, главния детектив на района. Направи всичко по силите си, за да вникне в случая, но всеки път, когато вече мислеше, че е пооткрехнал капака, той се захлупваше под носа му, така че всичките му напъни завършиха без успех.

Историята, която му разказах, беше проста и повече или по-малко вярна. Казах му, че дъщерята на Фрийдландър се е водела изчезнала през последните две години. Това той можеше да провери, като се обади на отдела за изчезнали лица при полицията в Оркид Сити. Казах му още, че случайно съм я открил да броди из улиците напълно безпаметна и съм я завел в апартамента на секретарката си, след което веднага съм се качил на колата, за да дойда във Фриско и да заведа Фрийдландър при нея.

Искаше да знае как съм разбрал, че точно тя е дъщерята на Фрийдландър и аз му казах, че съм чел бюлетина за изчезналите, който е бил разпространен от полицията и съм запомнил описанието.

Той ме гледа няколко минути безизразно, като се чудеше дали да ми повярва или не и в отговор аз също го гледах.

— Мислех си, че имаш по-важни неща за вършене — беше последният му коментар.

Продължих с разказа за това, как съм пристигнал в апартамента на Фрийдландър, чул съм изстрела, намерил съм стареца мъртъв, а жабарят се е опитал да избяга. Казах, че той е стрелял по нас и тогава ние сме му отвърнали със същото и показах на Дъниган разрешителните ни за огнестрелно оръжие. Изразих предположение, че жабарят може да е бил крадец. Не, не мислех, че съм го виждал преди, макар че беше възможно. Всички жабари ми изглеждали еднакви.

Дъниган имаше натрапливото усещане, че зад всичко това се крие много повече, отколкото му казвах. Можех да го прочета много ясно на голямото му, квадратно лице. Така ми и каза.

Отвърнах му, че явно чете прекалено много криминалета и попитах може ли вече да тръгвам, тъй като имам доста работа за вършене.

Но той отново започна от самото начало, изучаваше ме, задаваше въпроси, като ми губеше куп време и накрая завърши точно там, откъдето беше започнал. Когато ме погледна, приличаше на победен бик.

За щастие жабарят беше взел парите и златния часовник на Фрийдландър — единствените ценни не-ща в апартамента, така че всичко изглеждаше като идеално подготвено за обикновен „стреляй и бягай“ обир. Накрая Дъниган реши да ни пусне да си ходим.

— Може и да е било обир — каза тежко той. Ако вие двамцата не бяхте там, нямаше да се замисля, но присъствието ви ме кара да се чудя.