Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

— Ще трябва да приложим към нея презумпцията за невинност — каза неспокойно Уилет. — Никога няма да си простя, ако загуби несправедливо парите си, защото сме действали прекалено прибързано. Ами тази Фрийдландър? Колко време ще мине преди да може да говори?

— Не знам. Като я гледам, ще й трябва известно време. Дори не може да си спомни коя е.

— В болница ли е?

Поклатих глава.

— Секретарката ми, мис Бенсинджър, се грижи за нея. Извиках лекар, но той не може нищо да направи. Каза, че било въпрос на време. Днес отивам в Сан Франциско да се срещна с баща й. Появата му може да помогне на паметта й.

— Ще поемем разходите — рече Уилет. — Записвайте всичко на наша сметка. — Запали друга цигара. — Каква ще е следващата стъпка?

— Ще трябва да почакаме и да видим дали Морийн ще се появи. Ако не се появи, ще отида на „Дрийм Шип“ да видя дали е на борда. Има и някои други крайчета в тази картинка, които изследвам. В момента има доста хлабави нишки, които трябва да се натегнат.

На вратата се почука, платиненорусата блондинка влезе кръшно и се насочи към бюрото на Уилет.

— Мисис Полард започва да става нетърпелива — измърмори тя. — Току-що пристигна и това съобщение. Помислих си, че трябва веднага да го видите.

Тя му подаде някакво листче. Той прочете онова, което беше написано на него и вдигна вежди.

— Добре. Кажете на мисис Полард, че ще я приема след пет минути — рече той и ме погледна. — Мис Кросби няма да дойде утре. Както изглежда, заминава на екскурзия в Мексико.

— Кой се е обадил? — попитах, като се приведох напред.

— Не каза кой е — отвърна платиненорусата блондинка на Уилет. — Каза, че се обажда от името на мис Кросби и попита дали бих ви предала съобщението веднага.

Уилет повдигна вежди и ме погледна. Аз поклатих глава.

— Добре, мис Палмитър — рече той. — Това е всичко.

Измъкнах шапката си изпод стола и станах.

— Май ще трябва да посетя „Дрийм Шип“ — отбелязах.

Уилет прибра уискито и двете чаши.

— По-добре не ми говорете за това — отвърна той. — Ще бъдете внимателен, нали?

— Ще се учудите колко внимателен ще бъда.

— Може и да е заминала за Мексико — предположи той със съмнение.

Усмихнах му се леко, но той не ми отвърна със същото.

— До скоро — казах и излезнах в приемната.

В един от фотьойлите седеше и дишаше тежко дебела, натруфена жена с перли, колкото мариновани лукчета, около врата. Когато минавах покрай нея на път за вратата, тя ми хвърли леден поглед.

Обърнах се към платиненорусата блондинка и опитах въздействието на усмивката си върху нея.

Тя ококори очи, погледна ме с празен поглед и после се извърна настрани.

Измъкнах се навън, а усмивката ми увисна в пространството като нежелано бебе, оставено на прага.

Когато влезнах, Джек Кермън тъкмо показваше на Трикси, моята телефонистка, как Грегъри Пек целува изпълнителките на главните роли. Двамата се отлепиха един от друг, малко по-бавно от гръмотевица, но не по-бавно. Трикси рязко седна на мястото си и започна да включва и изключва щепселите, като се опитваше неуспешно да покаже усърдие.

Кермън ми отправи тъжна, но самодоволна усмивка, поклати печално глава и ме последва в кабинета.

— Защо трябваше да го правиш? — попитах, отидох до бюрото и отворих едно чекмедже. — Не е ли прекалено млада?

Кермън се усмихна подигравателно.

— Не, ако се съди по начина, по който действа — отвърна той.

Извадих моя 38-калибров полицейски пистолет и го пъхнах в страничния си джоб заедно с няколко резервни пълнители.

— Имам новини — рече Кермън малко опулено. — Искаш ли да ги чуеш?

— Ще ми ги кажеш в колата. Двамата с теб отиваме във Фриско.

— Въоръжени?

— Да. Отсега нататък няма да поемам никакви рискове. Носиш ли си патлака?

— Мога да го взема.

Обадих се на Пола, докато го нямаше.

— Как е тя? — попитах, когато вдигна.

— Горе-долу, все така. Д-р Мансъл току-що беше тук. Сложи й инжекция. Каза, че ще мине доста време, докато отвикне.

— Каня се да ида да се видя с баща й. Ако реши да си я прибере, това ни задължение ще отпадне. Ти добре ли си?

Отвърна ми, че е добре.

— Ще се отбия на връщане — рекох и затворих.

С Кермън взехме асансьора до партера и прекосихме тротоара към буика.

— Тази нощ ще отидем на „Дрийм Шип“ — съобщих му, когато включих двигателя.

— Официално или неофициално?

— Неофициално — точно като във филмите. Може дори да ни се наложи да плуваме дотам.