Джеймс Чейс - Положи я сред лилиите

Зад вратата му от матирано стъкло все още се виждаше светлина, когато почуках. Заучено любезният му, вял глас ме покани да влезна.

Ето го, зад бюрото, с лула в устата и уморени, хлътнали, проницателни кафяви очи. Едър оплешивяващ мъж с торбички под очите. Човек, който вършеше добра работа, за което не получаваше нито признание, нито благодарност, а и не искаше да получи.

Когато ме видя, спокойното му лице се смръщи.

— Изчезвай — рече ми той обезнадеждаващо. — Зает съм. Нямам време да слушам за неприятностите ти. Имам си собствени.

Затворих вратата и се облегнах на нея. Не бях в настроение да слушам любезностите на някакъв лейтенант от полицията, а освен това и бързах.

— Имам нужда от помощ, Брадли — казах. — При това бързо. От теб ли ще я получа или да отивам при Брандън?

Избледнелите кафяви очи придобиха учудено изражение.

— Не е нужно да ми говориш по този начин, Ма-лой — отвърна той. — Какво те мъчи?

— Много неща, но нямам време да навлизам в подробности — прекосих малкото разстояние от вратата до бюрото му, сложих юмруци на попивателната и го погледнах в очите. — Трябва ми всичко, което имаш за Анона Фрийдландър. Помниш ли я? Тя е била една от сестрите на д-р Салзър в санаториума на булевард „Футхил“. Изчезнала е на 15 май 1947.

— Знам — отвърна Брадли и рунтавите му вежди се вдигнаха на около инч. — Ти си вторият досадник за последните четири часа, който иска да погледне досието й. Не е ли странно как тия неща все идват по две наведнъж. Забелязъл съм го и преди.

— Кой беше той?

Брадли натисна звънеца на бюрото си.

— Това не е твоя работа — отвърна. — Сядай и не ми досаждай.

Когато си издърпвах стол, за да седна, влезе някакъв полицейски чиновник и застана в очакване.

— Донеси пак досието на Анона Фрийдландър — нареди му Брадли. — По-живо. Този джентълмен бърза.

Чиновникът ми хвърли студен поглед и си замина като столетник, който изкачва стръмна стълба.

Брадли запали лулата си и се загледа в изпоцапаните си с мастило пръсти. Дишането му едва се чуваше.

— Още си пъхаш носа в работите на Кросби, а? — попита той без да ме погледне.

— Все още го правя — отвърнах кратко.

Той поклати глава.

— На вас, младите и амбициозните, никога не ви идва умът, вали? Чух, че Макгро и Харстъл са се отбили при теб по-миналата нощ?

— Така беше. Морийн Кросби се появи и ме спаси. Как ти се струва това?

Той леко се усмихна.

— Бих искал да бях там. Тя ли е била тази, която е ударила Макгро?

— Да.

— Страхотно момиче.

— Чувам, че в къщата на Салзър имало голяма веселба — рекох, като го гледах. — Струва ми се, че спортните ви фондове ще пострадат.

— Ей сега ще ревна. На моята възраст хич не ми пука за спорта.

Седяхме в натегнато мълчание няколко минути, после аз попитах:

— Някой да се е обаждал да съобщи, че е изчезнало момиче на име Гърни? Тя също беше сестра при Салзър.

Той подръпна широкия си нос и поклати глава.

— Не. Пак от сестрите на Салзър, казваш?

— Да. Красиво момиче: има хубаво тяло, но ти май си малко старичък, за да те интересуват хубавите тела.

Брадли отвърна, че наистина е малко старичък за тоя род неща, но вече ме гледаше замислено.

— Както и да е, тя няма да ти свърши никаква работа — мъртва е — рекох.

— Опитваш се нещо да ми кажеш или само се правиш на много умен? — попита той и в гласа му прозвуча язвителна нотка.

— Чух, че мисис Салзър се опитала да я отвлече от апартамента й. Момичето паднало по аварийната стълба и си счупило врата. Мисис Салзър я скрила някъде в пустинята, вероятно около санаториума.

— Кой ти каза?

— Една старица, която гадае По кристална топка.

Той се почеса по бузата с края на лулата и ме погледна безизразно.

— По-добре кажи на Брандън. Това е работа ча отдел „Убийства“.

— Това е само сведение, братле, не е доказателство. Брандън обича фактите, а аз може да не съм готов да му ги дам. Казвам го на теб, защото ти може да предадеш, а може и да не предадеш сведението по съответния канал, но аз няма да съм замесен.

Брадли въздъхна, сети се, че лулата му е загаснала и потърси пипнешком кибрит.

— Вие, младите хора, сте много хитри — каза той. — О’кей, ще го предам. Колко от него е истина?

— Всичко. Защо мислиш, че мисис Салзър е нагълтала отровата?

Чиновникът влезе и остави на бюрото една папка. Няколко секунди двамата гледахме втренчено половин дузина празни листове.

— Какво по дяволите… — започна Брадли и лицето му се наля с кръв.