Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

— Дотук добре — отговорих му аз, — но искам да знам много повече за жената. Искам да знам откъде е дошла. Имат ли деца?

Тери подтисна отчаян стон.

— Добре. Утре. Ще се заема с това. В архива не се споменаваше нищо за деца. Всъщност, там имаше сведения само за светския им живот.

— Тогава — казах аз, — вземи най-острата си лопата и, по дяволите, продължавай да копаеш!

Затворих телефона.

Излязох от кабината и видях празния поглед на Боб Уайът. Тръгнах към него.

— Чух, че Пеги не била добре — казах аз, когато стигнах до рецепцията.

Той ме изгледа тъжно.

— В болницата е.

— Съжалявам. Зле ли е?

— Има проблем — сви отчаяно рамене Боб. — Казват, че ще могат да й помогнат.

Бледото му лице се сгърчи от болка, но той успя да се усмихне вяло.

— Мистър Уедърспун ще купи хотела. — Той отново сви отчаяно рамене. — Не иска да даде много, но аз повече не издържам. Поне Пеги няма да умре от глад.

Видът на този слаб, тъжен човек, разкъсван от болка, ме потисна.

— Мистър Уедърспун смята да подобри хотела — продължи Боб. — Всички ще трябва да си отидат, освен готвачката. Е, времената се менят, какво да се прави.

— Мистър Уедърспун купува доста имоти в Сърл — отбелязах аз. Боб кимна и се протегна, за да вземе ключа ми.

— Ще си лягате ли мистър Уолъс?

Аз взех ключа, усмихнах му се и се качих с асансъора до апартамента си.

Замислих се за събитията през деня, за нещата, които ми беше казал Тери О’Брайън, дадох си сметка, че не съм стигнал до никъде, взех душ и легнах да спя.

Заварих Уоли Уоткинс да подрязва розите покрай пътеката към къщата си.

Когато видя, че колата ми се приближава, той се изправи и дойде до портичката, за да ме посрещне. Беше безупречен с белия си костюм й панамената си шапка — сякаш беше изпаднал от страниците на „Отнесени от вихъра“.

— Чудех се, кога ли ще имам удоволствието да ви видя отново — каза той и се здрависа с мен. — Искате ли малко кафе?

— Благодаря, не. Току-що закусвах. — Беше 10:05. — Как е коляното?

— Ту ме боли, ту не. Когато не ме боли, работя по малко в градината.

Спрях, за да разгледам розите.

— Най-хубавите, които съм виждал — похвалих ги аз.

— Говоря им — засмя се Уоли Уоткинс. — Цветята разбират, когато им говориш. Обичат да им правиш комплименти.

Седнахме на сянка в люлеещите се столове. Уоли запали-лулата си, а аз — цигара.

— Е, млади момко, успяхте ли да откриете Джони? — попита той.

— Няма да е толкова лесно — отговорих аз. — Мистър Уоткинс, позволих си да ви обезпокоя, защото искам да поговорим за сина ви.

През лицето му премина сянка.

— А какво общо има той? — Гласът му стана по-рязък.

— Не знам. Аз съм като рибар. Пускам въдицата си в потока и се надявам да уловя нещо. Обаждал ли ви се е?

— Не ми се е обаждал, откакто го мобилизираха в армията. Това беше преди десет години и честно казано не желая да ми се обажда. Създаваше ни само неприятности. Ако не беше той с ужасното си поведение, Кити сега щеше да е жива.

— Разбрах, че с Мич Джаксън са били приятели.

— Двама нехранимайковци. Да, струва ми се, че Сид насърчаваше Мич. Сид беше интелигентен, без никакво съмнение. На раменете си носеше глава, но беше много лош. — Уоли свали лулата от устата си, погледна я и поклати глава. — Нито Кити, нито аз успяхме да разберем къде сгрешихме. Обичахме го с цялата обич, на която бяхме способни, а тя никак не беше малко. Просто си беше лош и това е. Още от четиригодишен започна да краде от магазина ни. Можеше да има всичко, което поиска от него, но му беше по-забавно да краде. По-късно започна да краде и от касата. Хванах го и го напердаших, но това не го спря. После започнаха да ходят до Парадайз Сити с моторетката на Мич. Старият Фред му я беше подарил. И там крадяха. Знам, защото наблюдавах Сид. Пушеше цигари и си купуваше дрехи. Все от някъде трябва да е вземал тези пари. И продължаваше все така. Кити не престана да се тревожи и накрая не можа да го преживее.

— Наистина лошо — казах аз. — Не ви ли е писал, докато беше във Виетнам?

— Написа на Кити една-единствена картичка, за да й съобщи, че е пристигнал… След това нищо.

— Имате ли негова снимка, мистър Уоткинс? — Казах това с много безразличен тон.

— Снимка? Да, разбира се. Сега си спомням, че изпрати на Кити и своя снимка с униформа. Малко преди да тръгнат от тукашния лагер. — Той ме погледна въпросително. — Искате ли да я видите?

— Ако няма да ви затрудни. — Усмихнах му се с широка, искрена усмивка. — Просто ловя риба, разбирате, нали?