Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

Прекрачих бъркотията на пода и влязох в спалнята на Фред. Тук също всичко беше обърнато наопаки. Леглото, дюшекът, всичко беше изпочупено и разкъсано — пълнежът на дюшека се валяше като мръсен сняг на пода. Вратите на гардероба бяха отворени. Задната стена също беше кълцана с брадва. Мръсните дрехи на Фред се търкаляха сред другите боклуци на пода. Положението в другата стая беше същото — всичко се търкаляше разкъсано и насечено с брадва.

Избърсах потта от челото си с опакото на ръката и се загледах с празен поглед в опустошението.

Някой беше идвал, за да потърси нещо, решен на всяка цена да го намери. Беше ясно, че е безполезно да се ровя повече.

Излязох навън в жегата. Оглушителното квакане на жабите ми пречеше да мисля.

Реших, че ще трябва да кажа на шериф Мейсън какво съм заварил тук. Опустошението би могло да е дело и на вандали, но се съмнявах. Изглежда някой беше търсил парите на Фред Джаксън. Празната дупка под леглото явно не беше успяла да го убеди, че е закъснял.

Тръгнах по пътя към колата си, но след малко спрях. Изведнъж ме обзе силно желание да Погледна още веднъж жабарника. Понякога ме спохождаха подобни предчувствия, а това беше много силно.

Тръгнах по тясната пътека към блатото и докато го приближавах, все още скрито зад храсталаците, дърветата и бурените, имах чувството, че квакането отеква в самата ми глава.

Чувствах се самотен и смутен. Сложих потната си ръка върху дръжката на пистолета, но от това не ми стана по-добре.

Приближих водата тихо.

Струваше ми се, че на отсрещния бряг има стотици жаби, цяла армия — зелени, квакащи, с блестящи малки черни очи.

Продължих напред бавно, без да издам нито звук. Жабурнясалото блато поглъщаше огнените слънчеви лъчи на обедното слънце.

Стори ми се, че в средата има нещо като сал, на който седяха десетки жаби.

Приближих се още повече и дъхът ми секна, защото видях човешка ръка. Не, не беше сал. Беше труп.

Плеснах с ръце и всички жаби мигом изчезнаха във водата. Застанах на самия бряг и се вгледах внимателно в тялото.

На главата му продължаваше да седи голям жабок. Той ме изгледа злобно, после изквака и скочи във водата.

Пред очите ми беше трупът на Хари Уедърспун.

Позвъних в канцеларията на шерифа от един автомат по пътя.

Обади се Бил Андерсън с делови тон.

— Бил, съобщавам ти, че къщата на Фред Джаксън е обърната наопаки — казах му аз. — Реших, че трябва да знаеш това.

— Обърната наопаки?

— Точно така. Разпердушинена.

Последва пауза, след което Бил попита:

— Извинявай, Дърк, но какво правиш там горе?

— Почувствах се самотен. Падам си по жабите.

Последва още една пауза и той каза:

— Е, добре. Предполагам, че ще е по-добре да дойда да погледна.

— Затова ти се обаждам, Бил. А, и докато си там, кажи на шериф Мейсън и на доктор Стийд също да дойдат. Да вземат линейката и двама мъже с гумени ботуши.

— Какво каза?

— Забравих да ти спомена, че Хари Уедърспун е решил да се изкъпе в блатото с жабите. Изглежда ми умрял и жабите се сърдят. — И затворих.

Върнах се при къщата, седнах на пейката на сянка и зачаках.

Час по-късно по тесния път се зададе колата на шерифа. Караше Бил Андерсън, а Мейсън и Стийд бяха на задната седалка. Отзад видях линейката с двамата негри, които вече бях виждал и още двама мъже с работни комбинезони и високи гумени ботуши.

Всички те слязоха от колите едновременно и аз отидох при тях.

Шериф Мейсън беше малко нестабилен на краката си и дъхът му миришеше на уиски. Доктор Стийд изглеждаше малко по-стар, отколкото беше в действителност, ако това е възможно, и доста разтревожен. Бил Андерсън се пулеше.

— Първо погледнете вътре, господа — казах аз и им махнах към къщата. — Мистър Уедърспун вече не бърза.

Доктор Стийд и шерифът ме изгледаха подозрително и влязоха в къщата.

— Погледни и ти, Бил. Доста добро изпълнение.

Той влезе след двамата. Единият от негрите с линейката ме погледна, изпълнен с надежда.

— Още един клиент ли имаме?

— Точно така — отговорих аз. — И е мокър, така че ако имате гумено покривало ще е добре да го вземете.

Тримата излязоха от къщата.

— Тц-ц-ц! — зацъка доктор Стийд още от вратата. — Какви вандали! Днешните хлапета нямат никакво уважение към собствеността на хората!

— Какво ще кажеш, шерифе? — попитах аз.

Мейсън мигна и поклати глава.

— Да… Вандали.

— Не ти ли се струва, че някой е идвал, за да търси нещо?