Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

Тръгнах си, давайки си сметка, че никакви приказки няма да й повлияят. Никакви приказки не могат да повлияят на днешните хлапета, освен ако сами не искат да слушат.

Тръгнах по мръсния коридор и чух как вратата й се затръшва.

Подкарах надолу по улицата и завих вдясно по първата пряка. След малко видях как една кола потегля и освобождава тясно място за паркиране. Натиснах спирачките и на косъм изпреварих един друг желаещ да го заеме. Заключих колата и се върнах на улицата на Би Би.

Тълпата по пътя ме блъскаше. Намерих един вход, от който ясно можех да виждам входа на Би Би. Изкачих се по трите стъпала, запалих цигара, подпрях се на вратата и се приготвих да чакам.

Би Би ме заинтригува. Исках да видя накъде ще тръгне.

След десетина минути вратата зад мен се отвори и аз се обърнах. Показа се голям цветнокож самец с оранжева риза и черни копринени панталони. Миришеше на евтин одеколон. Мина покрай мен, направи две крачки напред и спря. Обърна се и ме изгледа заплашително с кръвясалите си очи.

Аз го погледнах като ченге.

— Искаш ли нещо, бели човече? — попита ме с дрезгав глас.

— Ако искам нещо, черни човече — отговорих му, — няма да го искам от теб.

Той стегна внушителните си мускули и копчетата на ризата му се изопнаха.

— Разкарай се, бели човече — изръмжа той. — Да те няма!

Разкопчах копчето на сакото си и леко открих кобура на пистолета.

Той се втренчи в него, после в мен и се усмихна.

— Че защо не каза че си ченге, а, шефе? — каза той и тръгна с бързи крачки през тълпата като булдозер, който рине пръст.

Закопчах сакото си отново, хвърлих фаса си на уличното платно над главите на минувачите и продължих да чакам.

Изминаха още двадесет минути и търпението ми бе възнаградено.

Появи се Би Би, огледа се вляво и вдясно и тръгна надолу по улицата. Мислех си, че ще тръгне с куфар, но багажът й се състоеше само от една чанта, метната през рамо. Оставих я да вземе малко преднина и тръгнах след нея. Всичко друго, но нямаше вид на човек, който се кани да напусне града.

Беше ми трудно да не я изпусна от поглед, докато си пробивах път през тълпата. След малко Би Би изведнъж зави вдясно и за момент престанах да я виждам. Втурнах се покрай една група мексиканци, които спореха, както само мексиканци могат да спорят, и успях да я зърна в другия край на улицата. Тъкмо се качваше в един линкълн. Колата ме изненада. Изглеждаше нова, боята й блестеше — светлосиня с подвижен покрив. Заобиколих една дебела жена, натоварена с пазарски чанти и чух колата да потегля. Все пак бях достатъчно близо, за да видя регистрационния номер, преди да завие зад ъгъла.

Записах го в бележника си и тръгнах към апартамента й. Влязох във входа, преминах през мръсния коридор и бутнах вратата й. Очаквах да бъде заключена, но не беше — отвори се с едно докосване.

Търсих в продължение на пет минути, но не открих нищо. Гардеробът беше празен. Чаршафите на леглото бяха мръсни. Банята, в която се забавляваха три тлъсти хлебарки, изглежда не беше използвана от месеци. Стигнах до заключението, че Би Би ме е преметнала. Тази окаяна стая със сигурност не беше жилището й.

Върнах се в агенцията и влязох при Чарлс Едуардс — лешоядът, който зорко следеше разходите на всички детективи. След кратък и остър спор с него аз отново напълних портфейла си и му обещах да му представя подробен отчет за начина, по който съм похарчил парите на агенцията.

Чък Барли го нямаше. Затворих се в кабинета и се обадих на шефа на пътната полиция в града. Вече се бях запознал с него и тъй като агенцията помагаше на полицията, полицията също помагаше на агенцията.

— Лу — казах аз, когато чух гласа му. — Искам да разбера на чие име е регистрирана кола линкълн с номер PC40008.

— Чакай малко.

Докато чаках, започнах да драскам върху един лист хартия и да си мисля за Би Би. Защо ме заведе в онази вмирисана стая? Наистина ли смяташе да напусне „Скин клъб“? Как така караше толкова скъпа кола, а пък ми измъкна сто долара? Може би не беше нейна? Открадната, взета на заем?

— Дърк — обади се Лу след малко. — Колата е регистрирана на името на мисис Филис Стобарт. Адресът е булевард „Бродхърст“ номер четиридесет и осем.

— Благодаря ти, Лу — казах аз и затворих.

Придърпах пишещата машина към себе си и написах подробния отчет за Едуардс. Надявах се да остане доволен.

Вратата се отвори и влезе Чък Барли.

— Пак ли ти! — Той седна зад бюрото си. — Този път имам нещо за теб.