Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

Кимна ми навъсено и с подозрение.

— Аз съм.

— Мистър Смит в къщи ли си е?

— За какво ти е мъжът ми? Ако искаш да ни продадеш нещо, мистър, не си прави труда. За парите вкъщи се грижа аз и нямам нито долар за пилеене.

На прага се показа висок, силен негър. Беше с чиста бяла риза и джинси. Нископодстриганата му къдрава коса беше прошарена със сиво. Черните му, кръвясали очи ме гледаха без да трепнат. Той се усмихна и дебелите му устни откриха два реда бели здрави зъби. Изглеждаше дружелюбен.

— Търсите ли нещо, мистър? — попита той с нисък, бълбукащ глас.

— Мистър Смит?

— Да, аз съм.

— Мистър Смит, надявам се, че не ви безпокоя. Чък Барли ми каза, че може би ще се радвате, ако дойда да поговорим.

Усмивката му се разшири.

— Мистър Барли е свестен човек. Винаги ми е приятно да се срещам с приятелите му.

Той пристъпи напред и ми протегна ръката си, а аз я стиснах.

— Името ми е Дърк Уолъс — представих се аз. — Работя в агенцията на полковник Парнъл.

Той се усмихна отново.

— И той е свестен човек. Е, влезте, мистър Уолъс. Съседите ни са малко любопитни. Ще изпием по нещо.

— Ханк! — сряза го жена му. — Внимавай с пиенето!

— Успокой се, Хана — отговори й той миролюбиво усмихнат. — Една чашка не може да навреди на добрите приятели.

Въведе ме в малка всекидневна. Мебелировката беше оскъдна, но максимално удобна. Имаше две кресла, маса и два обикновени стола.

— Седнете, мистър Уолъс — Ханк ми посочи едното от креслата. — Глътка уиски?

— Ще ми дойде добре — отговорих аз.

Докато отиде да донесе питиетата, аз се огледах. Имаше няколко снимки — той в униформа, сватбената им снимка и отделно две хлапета с умни очи. Ханк се върна с две чаши, пълни с уиски, в които подрънкваше лед.

— Как е мистър Барли? — поинтересува се той и ми подаде едната. — Не съм го виждал от доста време.

— Добре е — отговорих аз. — Изпраща ви много поздрави.

Смит се усмихна и седна.

— Войниците не обичат много военната полиция, но мистър Барли беше съвсем друг човек. Колко неща се правеше, че не забелязва, когато бяхме на предната линия! Всички го обичаха.

Ханк Смит вдигна чашата си и отпихме. Уискито едва не ощави сливиците ми.

Той се вгледа в мен.

— Малко е силничко, а? — Попита ме след като видя, че очите ми се насълзяват. — Ние войниците обичаме пиенето да е на ниво.

Оставих чашата на масата.

— Така е — съумях да му се усмихна в отговор. — Не успях да стигна до Виетнам. Войната свърши, преди да мине подготовката ни.

— Това е късмет. Виетнам не беше екскурзия.

Извадих цигарите си и му предложих. Запалихме.

— Мистър Смит…

Усмивката му стана още по-широка.

— Наричайте ме Ханк, мистър Уолъс. Вие сте офицер, предполагам… Така ли е?

— Това е минало. Наричай ме Дърк.

— О’кей. — Ханк отпи, въздъхна и попита: — За полковника ли каза, че работиш?

— Да, Ханк. Дойдох при теб, защото Чък спомена, че може би ще ми помогнеш.

— Така ли? — На лицето му се изписа изненада. — Бих го направил, стига да мога. Да ти помогна? А как?

— Помниш ли Мич Джаксън?

Усмивката на Ханк изчезна.

— Помня го — отговори той с леден, равен глас.

— Ровя в миналото му, Ханк. Много е важно. Каквото ми кажеш, ще си остане между нас. Просто искам да чуя откровеното ти мнение за него.

— А за какво ти е то?

— Баща му умря вчера. Провеждаме разследване. Имам съмнения, че Мич Джаксън по някакъв начин е свързан със смъртта на баща си.

— И искаш да ти кажа мнението си честно?

— Да. Искам да те уверя, че това, което ми кажеш, няма да излезе извън тези четири стени. Давам ти дума за това.

— Не бива да се говори лошо за мъртвите — отговори Ханк накрая. — Особено ако имат заслуги във войната.

Аз отново опитах уискито. Пак ми се стори ужасно, но вече започвах да свиквам.

— Какво отношение имаха обикновените войници към Мич? Какво беше твоето собствено отношение към него?

Той се поколеба, после сви рамене.

— Имаше много протежета. Това му беше лошото. Не знам дали знаеш, но когато един сержант има протежета и с тяхна помощ държи останалите войници легнали на земята, не се ползва с уважението на хората. Това беше Джаксън. За някои беше като баща. С останалите се отнасяше като истински кучи син.

— А как се отнасяше с теб?

— Тежки времена бяха. Щом трябваше да се свърши някоя мръсна работа, винаги я даваше на мен, но не само аз бях в такова положение. Повече от половината баталъон получаваше лайняния край на тоягата, останалите — чистия.