Джеймс Чейс - Дай ми смокинов лист

— Доктор Стийд никога не би направил подобно нещо — възрази Андерсън.

— Слушай, Бил. Ти си млад. Такива неща се случват. Старите приятели са си стари приятели. Защо му е на доктор Стийд да се притеснява заради това, че някой си е убил стария Джаксън? Голяма работа! А отгоре на всичко приятелят му Мейсън може да си изпати сериозно. Ако се окаже, че става дума за самоубийство, щатската полиция няма да се намесва. Както и да е, смъртта на Фред Джаксън е работа на полицията, мен не ме интересува. Аз трябва само да открия внука му. Затова съм изпратен тук. Бил, не забравяй, че ако искаш да работиш при нас, ще трябва да ми помагаш.

— Боже мой! Малко ми е трудно да смеля всичко това, но можете да разчитате на помощта ми, мистър Уолъс.

— Тогава единственото, което трябва да направиш, е да държиш устата си затворена, а очите и ушите — отворени. — Погледнах разтревоженото му лице. — Казах ти за какво става дума, но искам да си мълчиш. Остави доктор Стийд да прави каквото намери за добре.

Половин час по-късно седяхме около бюрото на шериф Мейсън — доктор Стийд, Бил Андерсън и аз.

Гледах тлъстото, сега вече добродушно лице на шерифа и си мислех каква забележителна промяна може да предизвика половинка уиски у един човек. Мейсън, плувнал в пот, сега изглеждаше щастлив като Дядо Коледа.

Той изслуша обясненията на доктор Стийд, тананикайки си под носа, след това се обърна към мен и се разтопи в лъчезарна усмивка.

— Значи имаме малък проблем — каза той. — Мистър Уолъс, чувал съм за полковник Парнъл. Горд съм, че се запознавам с един от хората му. — Наведе се напред и ме потупа по ръката. — Голяма агенция! Големи детективи!

— Благодаря — отговорих аз.

— Станала е малка грешка, а? — Той присви дребните си свински очички и се оригна тихичко. — И най-опитният детектив понякога може да сгреши, нали? Нали така?

— Така е — отговорих аз с каменно лице.

Мейсън се обърна към доктор Стийд.

— Лари, значи ти отиде там горе и казваш, че онзи стар нещастник се е застрелял… прав ли съм?

— Без никакво съмнение — отговори доктор Стийд и поклати опечалено глава. — И не съм изненадан, Тим. Старият нещастник живееше при много лоши условия, внукът му го беше напуснал и трябва да се е чувствал много самотен. Знаеш ли, като се замисля, струва ми се, че за него това все пак е някакво избавление. Не мога да го упрекна. Да си без крака, никой да не дава пет пари за теб… Отърва се, нещастникът.

— Аха. — Мейсън свали каубойската си шапка, избърса челото си, нахлупи я отново на главата си и също придоби опечален вид. — Значи не се налага да се обаждаме на щатската полиция за този случай?

— Разбира се, че не. Щом имаме самоубийство, не е необходимо да се обръщаме към тях — отговори доктор Стийд с категоричен тон.

Мейсън се ухили и потри ръце.

— Много добре. Онези типове не са ми никак симпатични. Кога ще ми дадеш заключението си, Лари?

— След ден-два. Бързо ще приключа… Ще трябва да го погребем за сметка на града, Тим. Не мисля, че е оставил пари за погребение. Но ние можем да си го позволим. Струва ми се, че всички ще са съгласни да му направим хубаво погребение.

— Прав си. Това е бащата на Мич Джаксън. Поговори с хората, Лари. — Мейсън извади портфейла си и измъкна от него петдоларова банкнота. — Ето моя скромен принос. Искам да събереш останалата сума. Трябва да го изпратим както подобава.

Доктор Стийд стана и прибра банкнотата в джоба си.

— Тим, винаги съм казвал, че имаш щедро сърце. Е, аз ще тръгвам. Ще се погрижа погребението да бъде на ниво. — Обърна се към мен. — Радвам се, че се запознахме, мистър Уолъс. Съжалявам, че стана по такъв тъжен повод. Фредерик Джаксън беше добър човек. Синът му също беше добър човек. Ние, жителите на този малък град, се гордеем с тях.

Аз станах, стиснах ръката му и го проследих с поглед, докато докуцука до вратата. Там спря, обърна се още веднъж, усмихна се хитро и излезе навън в горещината.

— Е, мистър Уолъс — усмихна ми се пак шериф Мейсън, — предполагам, че и вие искате да си тръгвате. Какво ще кажете за едно питие, преди да си кажем довиждане? — И той извади бутилка уиски от шкафа на бюрото си.

— Не още — казах аз и го погледнах в очите. — Ще се навъртам наоколо още ден-два. Виждате ли, агенцията ме изпрати, за да открия внука на Фред Джаксън. Платено ни е, така че трябва да свършим работата си, независимо, че клиентът ни е мъртъв.

Очите на Мейсън станаха стъклени. Голяма част от плувналото му в пот щастие изчезна.