Джеймс Чейс - Светът е в моя джоб

— Мисля, че Ед има право — промърмори той против волята си. — В подобен случай Дърксън ще слезе от фургона, а Томас ще остане на мястото си. Дърксън ще прегледа жената, за да види до каква степен е засегната, ще я вдигне от средата на пътя, после ще се качи във фургона, за да повика помощ по радиото. След това те ще продължат пътя си, оставяйки на линейката грижата да вдигне жената.

— O.K., това мисля и аз — каза Морган и не си направи труда да попита за мнението на Джипо. Джипо рядко имаше интересно мнение, освен когато се отнасяше до отварянето на някоя каса или ключалка, особено неподатливи. — Ето, впрочем, ситуацията — продължи Морган. — Един от пазачите е слязъл от фургона, другият е останал вътре. Сега, аз те слушам — погледна Китсън в очите и продължи. — Мислиш ли, че в подобен случай, шофьорът ще реши да блокира часовниковия механизъм на ключалката и да свали стоманените капаци върху предното и страничните стъкла?

Китсън извади носна кърпа и избърса челото си.

— Мисля, че не — отговори той намръщено.

Морган се обърна към Блек.

— А ти, какво мислиш?

— Сигурно не — потвърди Блек. — Според това, което ни каза Китсън, ако комбинацията на ключалката блокира, трябва техник, за да я отблокира. Нашият тип ще се пази да го направи, поне докато фургонът не е в опасност. А няма и да свали капаците, защото ще има желание да види какво прави приятелят му и какво става с момичето.

Морган се съгласи.

— Накрая, изглежда сме направили крачка напред. Ако добре съм разбрал, фургонът е спрял и водачът не е докоснал копчетата. — Той посочи към Китсън — Ти казваше, че това е невъзможно, че е лудост, бълнуване. Е, сега какво е твоето мнение?

— Е? И докъде ще стигнем? — възрази Китсън. — Съгласен съм, че съм се лъгал, но като чуем по-нататък, аз също бих могъл да имам право.

Морган изпрати тънка ивица пушек към тавана. Имаше вид на човек, който се забавлява.

— Въпреки всичко, аз съм доволен от себе си — каза той. — Аз спрях фургона и измъкнах пазача навън. Сега, да си представим гърловината. Тя е между две скали и там фургонът ще спре. От всяка страна има гъсти храсталаци, където двама или трима души могат лесно да се скрият. Пазачът слиза от фургона и се отправя към момичето. Навявам се, няма да ми кажеш, че в такава горещина нашите хора ще изминат сто и петдесет километра със затворени прозорци? Или мислиш, че може би шофьорът ще ги вдигне, когато приятелят му е слязъл?

Китсън отново се поколеба и мълчаливо поклати глава.

— Не… не — отвърна той накрая.

— Вали често! — подхвана Морган. — При горещината, която трябва да е в тази стоманена кутия, няма опасност той да затвори стъклата… Ето го, впрочем, нашият фургон спрял съвсем близо до храстите, където двама души могат спокойно да се скрият. През предното стъкло, шофьорът следи движенията на своя съекипник, който се отправя към момичето. Те не очакват нападение. Мястото е опасно, пет коли са катастрофирали там за шест месеца… Аз ще бъда в храсталаците на три метра от фургона. Ще изляза отзад, когато видя, че пазачът се е навел над момичето, ще се приближа до вратата на шофьора и ще му лепна пистолета си под носа му. В този момент момичето ще направи същото с пазача. — Той се наведе, за да смачка цигарата си. — Сега, кажи ми какво ще направят двамата? Смяташ ли, че ще играят на войници?

— Възможно е — възрази бавно Китсън. — Те не са страхливци.

— Съгласен съм, това не са страхливци, но не са и откачени. Те ще отстъпят.

Последва тежко мълчание, което, най-накрая, Джипо наруши с леко треперещ глас:

— А ако те не отстъпят?

Морган го изгледа с обезпокоителен блясък в черните си очи.

— Залогът е един милион долара, по двеста хиляди за всеки. Ако не отстъпят, ще има болчица. Не може да се свие подобен пакет, без да пострада някой.

— Не искам това, Франк, — изпъшка Джипо. — По-добре да не го правим.

Морган размаха ръката си с нетърпение.

— Защо се грижиш? Ти няма да бъдеш на мястото! Запазих за теб една съвсем специална работа и там ти ще бъдеш на висота. Имай ми доверие.

Китсън се изправи.

— А аз? Нима смяташ, че съм достатъчно откачен да се натопя в история с убийство? Не разчитай на мен!

Морган се обърна към Блек, който палеше цигара.

— Нашите две птичета казаха, каквото имаха да казват. Твой ред е!

Блек направи гримаса и хвърли изгасналата клечка в другия край на стаята.

— Аз се обзалагам, че тези двамата ще отстъпят. А ако не отстъпят, толкова по-зле за тях.