Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Какво ще пееш довечера? По-добре да започнеш с „Тяло и душа“. Какво ще изпълниш на бис?

— Какво те кара да мислиш, че ще има бис? — каза враждебно тя.

С мъка се сдържах да не й зашия един здрав плесник.

— Ще се придържаме към старите парчета. Знаеш ли „Не мога да не го обичам“?

— Да.

Това щеше да ги събори. С тоя висок сребърен тон щеше направо да ги зашемети.

— Чудесно. — Погледнах си часовника. Наближаваше седем и петнадесет. — Веднага се връщам. Преоблечи се през това време. Ще се видим след около час.

Отидох до вратата и извадих ключа.

— Просто за да не ти хрумнат някакви идеи да отпрашиш нанякъде, миличко, ще те заключа отвън.

— Няма да избягам.

— Аз имам тая грижа.

Излязох, тръшнах вратата и я заключих.

Закарах на Ръсти неоновата реклама и го предупредих, че тая вечер ще отсъствам.

Той се вгледа в мен и зачеса смутено главата си.

— Виж, Джеф, крайно време е да си кажем някоя приказка. На хората нещо не им се нрави пианото ти. Не мога да ти плащам повече тридесет долара на седмица. Бъди разумен и се върни у дома. Тоя живот не е здравословен за теб. Така или иначе, не мога да те държа повече при мен. Ще купувам музикален автомат. Това е последната ти седмица.

Ухилих му се.

— Окей, Ръсти. Знам, че ми желаеш доброто, но няма да се върна у дома. Следващият път ще ме видиш зад волана на кадилак.

Не се притеснявах особено, че ще загубя тридесет долара седмично. Бях сигурен, че Рима ще е въшкава с пари само след месец. С тоя глас не можеше да не успее. Бях уверен в това.

Телефонирах на Уили Флойд и му казах, че ще заведа Рима за прослушване след девет и половина.

Той се съгласи, но не прозвуча особено ентусиазирано. После се върнах в бардака, отключих стаята на Рима и надзърнах вътре.

Лежеше заспала на леглото.

Имаше достатъчно време, така че я оставих да си поспи и отидох в моята стая. Избръснах се и сложих чиста риза. Измъкнах смокинга си от килера и прекарах известно време в четкане и гладене. Изживяваше последните си дни, но щеше да издържи още малко докато се опаричех да си купя друг.

В девет без петнадесет отидох в стаята й и я събудих.

— Хайде, приятелче — казах аз. — Размърдай се. Имаш половин час.

Изглеждаше съвсем размекната и видях какво огромно усилие й струваше да изпълзи от леглото.

Помислих си, че наистина може да е гладна. Не можех да искам от нея върхово изпълнение, ако поне малко не се съвземеше.

— Ще изпратя Кери за един сандвич — казах. — Докато се облечеш и ще ти го донесе.

— Каквото кажеш.

Апатията й започваше да ме тревожи. Започна да си съблича дънките и аз излязох от стаята. Кери дишаше свеж въздух долу на стълбите.

Помолих я да ми донесе един сандвич с пиле. Десет минути по-късно тя се върна със сандвича обвит в хартиена кесия и аз го занесох на Рима в стаята й.

Рима си беше облякла роклята и се оглеждаше седнала в огледалото. Пуснах кесията в скута и, но тя гнусливо я отхвърли.

— Не го искам.

— Е, знаеш ли!

Сграбчих й ръцете и я издърпах права като я разтърсих здраво.

— Писна ми от номерата ти! Искам тази вечер да пееш! Това е големият ти шанс! Хайде, стегни се! Изяж този проклет сандвич! Само скимтиш, че си гладна! Хайде, изяж го.

Тя вдигна кесията от пода, извади сандвича и го загриза вяло. Като стигна до пилето, побърза да го остави.

— Ако хапна още малко, ще повърна.

Изядох сандвича.

— Направо ме съсипваш — казах аз с пълна уста. — Има моменти, когато ми се иска никога да не те бях срещал. Както и да е. Да тръгваме. Казах на Уили, че ще бъдем при него в девет и половина.

Все още дъвчейки, направих крачка назад и я погледнах. Имаше вид на ефирно привидение с белотата на стара слонова кост и с тъмни кръгове около очите, но това не й пречеше да изглежда интересна и секси.

Слязохме по стълбите и излязохме на улицата.

Нощта беше гореща, но тя се притисна в мен и усетих как трепери.

— Какво ти става? — обезпокоих се. — Да не си настинала? Какво има?

Внезапно кихна силно.

— Стига вече с тия номера! — изревах аз. — Ще пееш тази вечер, не разбра ли?

— На твоите заповеди.

Търпението ми вече беше на границата, но се сдържах, мислейки за гласа и. Ако се разкихаше при Уили, щеше да стане абсолютен цирк.

Качихме се на един автобус и стигнахме до десета улица. Беше пълен и тълпата притисна Рима към мен. От време на време усещах слабото й тяло да се разтърсва в трескави тръпки. Започвах наистина да се тревожа.

— Добре ли си? — запитах я. — Ще бъдеш ли в състояние да пееш?