Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Излязох от стаята, тръшнах вратата, заключих я и пуснах ключа в джоба си.

— Ако искаш, ще те чакам в стаята си — предложи тя. — Само ще изтичам до кафето отсреща и се връщам.

— Опитай се да придобиеш малко по-жизнерадостен вид. Ако Уили поиска да те види довечера, трябва да изглеждаш по-свежо. Не си забравила да пееш, нали?

Тя кимна.

— Гласът ми е наред, не се тревожи.

— Хайде, ще се видим след няколко часа — казах и слязох по стълбите в слънчевия предиобед.

Намерих Уили в офиса му с една голяма купчина двадесетдоларови банкноти пред него. Броеше ги: от време на време слюнчеше мръсния си пръст да не залепват.

Кимна ми и продължи да брои, докато аз подпрях стената и зачаках.

Офисът му не беше кой знае какво, нито пък клубът му.

Уили беше абсолютно бос при избора си на дрехи. Бледосиният му фланелен костюм и ръчнобоядисаната му вратовръзка с идиотската диамантена игла направо ме влудяваха.

Той пъхна парите в чекмеджето на бюрото си, облегна се на стола и ме изгледа въпросително.

— Какво те е ухапало, Джеф? Защо си тук?

— Открих едно момиче с вълшебен глас — казах. — Мило и драго ще даваш за нея. Точно това, което търсиш от сума ти време.

Закръгленото му месечинообразно лице изразяваше скука. Беше дебел, нисък и почти оплешивял. Имаше дребна уста, дребни очи и дребен разсъдък.

— Не търся никакви дами с вълшебни гласове. Имам ги с лопата да ги ринеш. Кога ще дойдеш на моето пиано? Ще ти дойде ли някога акъла в главата? Направо си прахосваш живота.

— Не се тревожи ти за мен. Добре съм си там, където съм. Трябва да чуеш това момиче, Уили. Можеш да я ангажираш на безценица и клубът ти ще гръмне. Страхотна е, а пък гласът й ще разплаче и най-трезвите ти клиенти.

Той извади пура от джоба си, отгриза върха и го изплю в другия ъгъл на стаята.

— Не знаех, че си хукнал подир фустите.

— Не съм хукнал никъде. Това си е чист бизнес. Действам като неин агент. Нека да ти я доведа тази вечер, а? Какво ще кажеш? Няма да ти струва и петак. Искам първо да я чуеш, и после вече ще поговорим сериозно.

Той повдигна тлъстите си рамене.

— Добре, добре. Не ти обещавам нищо, но ако е толкова страхотна, колкото я описваш, възможно е да намеря нещо и за нея.

— По-добра е отколкото бих могъл да я опиша.

Той запали пурата си и издуха пушека в мен.

— Слушай, Джеф, няма ли най-после да проумееш някои неща? Зарежи го тоя начин на живот. Един момък с твоето образование заслужава по-добра съдба.

— Остави това — казах нетърпеливо аз. — И така ми е добре. Ще се видим довечера — и излязох.

Знаех, че още щом я чуеше, Уили щеше да й предложи работа. Можех да се опитам да му измъкна седемдесет и пет долара на седмица. Това означаваше още седем и половина долара в моя джоб. Освен това бях сигурен, че само след две седмици пеене в клуба на Уили славата й щеше да се разнесе, и тогава вече щях да я настаня в някой бар, покрит целия с плюш, където парите щяха да бъдат вече съвсем прилични.

Идеята направо ме завладя. Започнах да се виждам като някоя важна клечка с огромен офис, и тълпи от интервюиращи ме за най-известните ми подопечни звезди.

Веднага се върнах в квартирата си. Сега беше моментът да обявя на Рима, че аз ще съм нейния агент. Нямаше да я свържа с Уили докато не подпишех договор с нея. Не бях толкова луд да я закарам направо при него и сетне някой тарикат да ми я отмъкне.

Вземах стъпалата по две наведнъж и влетях в стаята й. Момичето за всичко, Кери, тъкмо застилаше леглото с чисти чаршафи. Нямаше и следа от Рима.

Кери се втренчи в мен. Беше едра и пълна жена с пиян и безработен съпруг.

Двамата се разбирахме отлично. Всеки път, когато ми оправяше стаята, обсъждахме проблемите си. Нейните, разбира се, бяха далеч повече от моите, но тя винаги съумяваше да бъде приветлива и всеки път ме увещаваше да зарежа тоя начин на живот и да се прибера вкъщи.

— Къде е мис Маршал? — запитах я аз, без да влизам в стаята.

— Преди половин час освободи стаята.

— Освободи стаята? Искаш да кажеш, че напусна?

— Ами да. Отиде си.

Някаква страшна тежест ме притисна.

— Не остави ли нещо за мен? Някаква бележка? Не каза ли къде отива?

— Не, и не остави никаква бележка за вас.

— Плати ли за стаята?

Кери се ухили, оголвайки едрите си жълти зъби. Мисълта, че някой може да се измъкне от къщата на мисис Милард без да плати, направо я разсмя.

— Разбира се.

— Колко?

— Два долара.

Поех си дълбоко и бавно въздух. Изглежда, че ме бяха прекарали с половин долар. Трябва да е била с пари през цялото време. Бях се хванал на изпълнението с умиране от глад.