Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

Отидох до вратата си, извадих ключа пъхнах го в ключалката и се опитах да го завъртя, но не успях. Натиснах дръжката и вратата се отвори широко. Не беше заключена. Спомних си, че я бях заключил преди да тръгна към Уили, а сега беше отключена.

Почувствувах някакво замайване, като се приближих до масата. Чекмеджето също беше отключено, и тридесетте долара, с които трябваше да карам през идващите седем дни, бяха изчезнали.

Бяха ме прекарали, и то жестоко.

Седемте дни ги изкарах на мускули. Ръсти ме подхранваше два пъти на ден, но не искаше и да чуе за цигари. Мисис Молард се смили над мен и не ме изхвърли с уговорката да платя идната седмица наведнъж за двете. Някак си успях да преживея седмицата и мислих много за Рима. Казвах си, че само да я срещна ще я накарам да ме помни цял живот. Болеше ме, че не успях да се вмъкна в импресарския бизнес. Но само след две седмици вече бях забравил за нея и навлязох отново в обичайния си безплоден живот.

Един ден, месец след като си беше отишла, Ръсти ме извика и като ми даде пари, ме помоли да отида в Холивуд и да докарам някаква неонова реклама която бил поръчал. Каза ми, че мога да взема колата му и ми даде допълнително два долара за главоболието.

Нямах някаква особена работа и отидох. Взех неона и го пъхнах в багажника на разнебитения му Олдсмобил, след което реших да направя един кръг около филмовите студии, за да поразгледам.

Съзрях Рима на входа на студиото на Парамаунт да се разправя с пазача. Разпознах среброкосата й глава още щом я зърнах.

Носеше, черни плътно прилепнали дънки, червена риза и червени балетни чехли. Беше се запуснала и загрубяла.

Плъзнах колата в празното място между един Буик и един Кадилак и се запътих към нея.

В момента, в който я доближих, пазачът влезе в стаичката си и тръшна вратата. Рима се обърна и тръгна срещу мен, без да ме забелязва.

Усети присъствието ми едва когато между нас оставаха три или четири стъпки. Спря внезапно и се втренчи в мен. Очите й ме разпознаха и гореща алена вълна заля лицето й.

Огледа се панически наляво и надясно, но нямаше накъде да бяга, така че реши да играе арогантно.

— Здравей — казах аз. — Отдавна те търся.

— Здравей.

Придвижих се леко напред, така че да мога да я сграбча, ако реши да се стрелне нанякъде.

— Дължиш ми тридесет долара — казах аз с усмивка.

— Какво е това — шега ли? — Кобалтовосините й очи се мятаха във всички посоки, само не и върху мен. — Тридесет долара — за какво?

— Ония тридесет долара, които ми ги открадна тогава. — казах. — Виж какво, скъпа, хайде да уредим въпроса между нас, за да не ни се налага да ходим до полицията да го разясняваме.

— Не съм ти откраднала нищо. Дължа ти само половин долар и нищо повече.

Пръстите ми се сключиха около тънката й китка.

— Хайде да тръгваме — казах. — И без сцени. По-силен съм от теб. Идваш с мен до полицията и там ще кажат кой лъже и кой не.

Тя направи вяло усилие да се освободи, но пръстите ми така се впиха в китката й, че на нея й стана ясно безсмислието на такива опити и закрачи покорно с мен към Олдсмобила. Вкарах я вътре и седнах до нея.

След като включих двигателя, тя ме запита с явен интерес:

— Твоя ли е колата?

— Не, скъпа, заеха ми я. Още съм много вътре и съм твърдо решен да си върна парите. Как я караш от последната ни среща?

Тя сбърчи нос, намествайки се на седалката.

— Зле. Много съм вътре.

— Е, една малка почивка на топло няма да ти се отрази зле. Поне ще те хранят без пари.

— Ти няма да ме пратиш в затвора.

— Съвсем вярно, няма да те пратя, защото ще си получа обратно трийсетте долара.

— Съжалявам много. — Тя се обърна към мен и изпъчи гърдите си, като положи длан върху ръката ми. — Просто нямах друг изход. Ще ти ги върна, кълна ти се.

— Не е необходимо да се кълнеш. Само ми ги върни.

— Нямам ги сега. Похарчих ги.

— Дай ми портмонето си.

Другата й ръка сграбчи протритата дамска чантичка.

— Не!

Завъртях колата до бордюра и спрях.

— Чу какво казах! Дай ми портмонето или ще те откарам до най-близкия полицейски участък.

Тя ме изгледа злобно, кобалтовосините й очи преливаха от омраза.

— Пусни ме! Нямам никакви пари! Похарчих всичко!

— Виж, скъпа, пет пари не давам за приказките ти. Дай ми портмонето си или ще те оставя на полицаите да се разправят с теб.

— Един ден ще съжаляваш за това — каза тя. — Истина ти казвам. Аз не забравям лесно.

— Пет пари не давам как забравяш — казах. — Дай ми портмонето си.