Джеймс Чейс - Има ли нещо по-хубаво от парите?

— Доктор Клинси — каза Ръсти. Той внезапно се ухили. — Убиваш ме. Не е в категорията ти, но инак е мъжко момче. Излекува Мона Гисинг и Франки Ледър, две от най-големите звезди на Пасифик. Много здраво смучеха марихуаната, но той ги отучи от тоя навик.

— Как да го намеря?

— Има го в телефонния указател. Слушай, Джеф, не ставай глупак. Тоя юнак иска майка си и баща си.

— Не ме интересува какво иска, само да я излекува. Гарантирам му процент от нея. Тя ще натрупа състояние, усещам го с костите си. Изключено е да не успее.

— Ти си луд.

— Добре, нека съм луд.

Преписах адреса на доктор Клинси от телефонния указател. Живееше на булевард Бевърли Глин.

Наблюдавайки ме, Ръсти се обади:

— Джеф, изслушай ме. Знам какво ти говоря. Най-лошото на тоя свят е да се забъркаш с наркоман. Никога не можеш да им имаш доверие. Те са опасни. Нямат и представа какво е това да поемеш отговорност за някой друг човек. Шибани са в главите, трябва да разбереш това. Нямат нищо общо с нормалните хора. Те са готови на всичко и не се спират пред нищо. Бий й шута на тая. Знаеш ли колко мъка ще ти донесе. По дяволите, Джеф, не се забърквай с момиче като нея!

— Спести си го — казах аз. — Какво толкова си се паникъосал? Не си спомням да съм те молил за подаяние.

Излязох и хванах автобуса до моя хотел.

Заварих Рима да седи изправена в леглото. Беше с черна нощница, пижама и панталонки. В комбинация със сребърната й коса и кобалтовосините очи наистина хващаше окото.

— Гладна съм.

— Ще поръчам да ти гравират думите на надгробната ти плоча. Пет пари не давам дали си гладна. Откъде взе пари снощи за порцията?

Очите й се извърнаха от моите.

— Не съм си била нищо. Умирам от глад. Ще ми дадеш ли малко назаем?

— О, млъкни! Ако успея да ти уредя лечение, ще се съгласиш ли?

Изражението й стана враждебно.

— Вече съм неспасяема. Знам го. Няма смисъл да говорим за лечение.

— Има един лекар, който наистина може да те излекува. Ако успея да го убедя да те поеме, ще отидеш ли?

— Кой е той?

— Доктор Клинси. Оправя всички големи звезди. Мога да говоря с него да те вземе.

— Брей! Че то ще ти излезе по-евтино, ако ми дадеш малко пари. Не ми трябват много …

Сграбчих я и я разтърсих. Малко остана да ми прилошее от дъха й.

— Ще отидеш ли ако го уредя? — изревах аз.

Тя се задърпа.

— На твоите заповеди.

Почувствах, че губя разсъдък, и с огромно усилие се сдържах.

— Добре, ще говоря с него. Ти оставаш тук. Ще поръчам на Кери да ти донесе чаша кафе и нещо за ядене.

И излязох.

От площадката на стълбището извиках на Кери да занесе хамбургер и кафе на Рима. После отидох в стаята си и сложих най-хубавия си костюм. Не че беше кой знае какво. Беше запазил на места блясъка си, и след като се сресах и лъснах обувките, заприличах малко на човек.

Върнах се обратно в стаята на Рима.

Тя седеше изправена в леглото и си посръбваше кафе. Набърчи си носа, като ме видя.

— Брей! Добре си се наконтил!

— Остави на мира вида ми. Пей! Хайде, давай, каквото и да е!

Тя ме изгледа.

— Каквото и да е?

— Да! Само пей!

Тя започна „Пушекът замъгля твоите очи“.

Мелодията се изливаше без усилия от гърдите и, подобно на сребърен поток. Гърбът и косата настръхваха, като я слушах. Стаята се изпълваше с кристално ясни звуци. Това надминаваше всичко, което бях слушал досега от нея.

Стоях и слушах и когато стигна до припева й дадох знак да спре. Сърцето ми биеше лудо.

— Добре, добре — казах. — Стой тук. Веднага се връщам.

Затичах надолу па стълбите, като вземах по три стъпала наведнъж.

Резиденцията на доктор Клинси се беше разпростряла върху акър и половина декоративни градини, оградена с високи стени, гарнирани с остри железа по цялата периферия.

Закрачих по една дълга алея. Едва след три или четири минути бързо ходене мярнах в далечината къща, която изглеждаше като филмов декор за двореца на Медичите във Флоренция.

Една голяма тераса с петдесет или повече стъпала водеше към нея. Горните стаи имаха решетки на прозорците.

Всичко, което заобикаляше къщата, изглеждаше мрачно и много, много спокойно. Дори и розите и бегониите имаха потиснат вид.

Далече от алеята, под сянката на брястовете, се виждаха няколко колички на колела с хора седнали в тях. Наобикаляха ги три-четири сестри в снежнобели престилки.

Качих се по стъпалата и натиснах бутона на звънеца на входната врата.

Само след секунда или две вратата се отвори от един сив мъж със сива коса, сиви очи, сиви дрехи и сиви маниери.