Джеймс Чейс - Искаш ли да останеш жив?

Биглър далеч нямаше същия късмет с Хамилтън.

— О’кей… знам, че току-що е станало — нетърпеливо каза Хамилтън, — но сигурно имате някаква следа, за която да се хванете. Маккуин е важна личност. Убит е… като Кенеди! Не виждаш ли, че това е най-страхотната новина от години в този скапан град?

— Разбирам, че новината си я бива — каза Биглър, като премяташе парче дъвка в устата си, — но откъде ти дойде наум да намесваш Кенеди? Маккуин не е президент на Съединените щати.

— Ще получа ли някаква информация, или не? — попита Хамилтън.

— Ако науча нещо, Пит, ще го имаш — отвърна любезно Биглър. — Но в момента няма нищо.

— Тази пушка с оптичен мерник, която беше открадната от Данвас… може ли убийството да е извършено с нея?

Биглър сви рамене.

— Само предположения. Разследваме тази възможност.

— Кога ще имате нещо за мен?

— След няколко часа. Ще дадем пресконференция следобед в участъка.

Хамилтън изгледа Биглър съвсем безизразно.

— О’кей… това ли е най-доброто, което можеш да ми кажеш?

— Естествено.

Хамилтън се спусна по стълбите към колата си. Биглър гледа след него, докато той потегли, и после влезе в къщата, за да разбере докъде е стигнал Теръл. Той обикаляше и слушаше Токо. Когато Токо започна да се изчерпва, Теръл го отпрати. След като останаха сами с Биглър, Теръл му показа бележката.

Биглър я разгледа и прошепна:

— Смахнат.

— Може да е прикритие.

И двамата мъже знаеха, че луд с пушка е по-ловък от всички други убийци и е най-трудно да бъде притиснат до стената.

Биглър прибра бележката в найлонов плик.

— Ще я занеса на момчетата в лабораторията. — Той тръгна към колата и спря. — Хамилтън е настроен враждебно както винаги. Научил е за пушката. Чака ни голяма шумотевица.

— Знам.

Теръл тръгна към колата си.

Не бяха минали и пет минути, след като си отидоха, и Пит Хамилтън спря отново пред къщата. Той говори с Токо, фотографът му направи снимки и потеглиха, когато другите двама репортери от конкуренцията профучаха бясно по алеята.

Хамилтън успя да хване телевизионните новини в 11.00. На екрана се появиха снимки на откраднатата пушка, на къщата на Маккуин и на жилищния блок в далечината. Хамилтън разказа на зрителите за бележката от Екзекутора.

— Кой е този човек? — попита той. — Дали ще нанесе друг удар?

Мотелът Уелкъм се намираше зад магистрала 4, на един черен път на три мили от Парадайз Сити. Петнайсетте занемарени бунгала, всяко с отделен гараж, бяха собственост на госпожа Бърта Харис, чийто съпруг бе загинал по време на корейската война.

Бърта, едра и отпусната, наближаваше шейсетте. Мотелът осигуряваше прехраната й — парите за ядене, както тя казваше, и тъй като не правеше нищо друго освен да яде, мотелът можеше да се смята и за печеливш.

Обикновено хората наемаха бунгало за една нощ, така че тя остана изненадана, когато предната вечер пристигна прашен буик и един почтен индианец с тих Глас обясни, че той и приятелите му са в отпуск и биха искали, ако е възможно, да наемат две бунгала за една седмица, а може би и за повече.

Бърта остана още по-доволна, когато той не се пазари за цената. Съгласи се с такава готовност, че тя съжали: как не бе искала повече. Достави й удоволствие и фактът, че индианецът предплати за цялата седмица и за двете бунгала, но тя малко се смути, когато видя, че приятелите му са бели — един млад мъж и едно момиче; После обаче си каза, че това си е тяхна работа.

Индианецът се регистрира в книгата като Хари Люкон, а другите двама записа като господин и госпожа Джак Алън.

До ресторанта ги заведе цветнокожият помощник на Бърта, негър с гъста вълниста коса, който се наричаше Сам. Той беше около осемдесет и пет годишен и имаше грижата да поддържа бунгалата относително чисти и да приготвя ужасни манджи, когато му се кажеше, а това се случваше рядко. След като ядоха спаружени хамбургери и разкашкан ябълков пай и ги поляха обилно с бира, гостите се прибраха в бунгалата и Бърта забрави за тях.

Другите трима гости на мотела — възрастни търговски пътници — си легнаха в 10 часа. Настъпи тишина. Поук Тохоло почука на вратата на Чък и двамата мъже заговориха тихо; Мег се опитваше да чуе какво си приказват. После Чък й нареди да си ляга, а те с Поук тръгнаха към Парадайз Сити с буика.

По уверения начин, по който Поук караше, когато стигнаха града, Чък разбра, че той го познава като петте си пръста.

Едва след като обиколиха една от търговските сгради няколко пъти, му обясни за какво става дума.