Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

— Какво пък, харчите си вашите пари — отвърна шофьорът и бързо натъпка банкнотата в джоба си. — Благодаря, мистър. — Поколеба се, сетне добави: — Сигурен ли сте, че търсите дупка като тази? Знам едно по-чисто място, което е по-надолу по улицата. Не много по-скъпо. Дървениците тук дори не чакат да се мръкне, за да изпъплят. Прекарват с вас цялото си време и имат зъби като на капан за мечки.

— Ако не искаш човката да ти се покаже откъм тила — изръмжа пътникът, — не я пъхай в моите работи!

Той пресече тротоара, силно накуцвайки, като се подпираше на бастуна си. Изкачи се по стълбите и изчезна в хотела.

Шофьорът зяпаше след него, свъсил вежди. „Сбърканяк — заключи той. — Пет долара, а отсяда в бордей като «Лемсън»!“ Поклати глава, сещайки се особняците, които беше возил в таксито си. Този беше поредният за неговия споменник. Включи на скорост и се изгуби в дъжда.

Фоайето на хотел „Лемсън“ беше още по-кирливо от фасадата. Три плетени кресла, прашасала палма в потъмняла месингова делва, дълга рогозка от кокосови влакна, осеяна с дупки, и оцвъкано от мухи огледало изчерпваха мебелировката.

Над цялата потискаща картина тегнеше вонята на плесен, варено зеле и повредена канализация. В дясната част на фоайето, срещу главния вход, се намираше рецепцията, на която седеше Лемсън, собственикът на хотела — пълен мъж с жокейска шапка на тила. Той носеше риза, чиито ръкави бяха запретнати, излагайки на показ косматите му, татуирани ръце.

Лемсън разглеждаше куцащия мъж, без да помръдва. Неговите малки, злобни очички преценяваха месестото, загоряло от слънцето, белязано лице, редките мустаци и накуцването.

— Искам стая — каза куцият, оставяйки куфара си на пода. — Най-хубавата ви стая. Колко ще струва?

Лемсън хвърли поглед през рамо към редицата от ключове, направи някаква сметка наум, реши, че си струва, и рече:

— Мога да ви дам № 32. Не я давам на никого. Тя е най-хубавата. Ще ви струва долар и половина на нощ.

Куцият извади портфейла си, избра банкнота от десет долара и я пусна върху бюрото.

— Оставам за четири нощувки.

Внимавайки да не покаже изненадата си, Лемсън взе банкнотата, провери я с поглаждане, след което, доволен, че е истинска, я сгъна и я пъхна в малкото си джобче. Извади четири омърляни банкноти по един долар и със съжаление ги сложи върху сметачната машина.

— Нека останат за закуската — каза куцият мъж и му побутна банкнотите. — Искам услуга и предполагам, че ще трябва да платя за нея.

— Добре, мистър. Ще се погрижим за вас — отвърна Лемсън. Бързо прибра парите в джоба си. — Ако желаете, мога още сега да наредя да получите нещо за ядене.

— Не желая. Само кафе и препечен хляб утре сутринта в девет.

— Ще го уредя. — Лемсън измъкна един оръфан тефтер, който служеше за регистрационна книга. — Трябва да ви помоля да се разпишете, мистър. Това е полицейско разпореждане.

Куцият записа някакво име в книгата с остатъка от молив, прикрепен към нея с канап. Лемсън я обърна и присви очи над написаното. С печатни букви инвалидът беше отбелязал: ХАРИ ГРИЙН. ПИТСБЪРГ.

— О’кей, мистър Грийн — каза Лемсън. — Да изпратя ли нещо горе в стаята ви? Имаме бира, уиски, джин.

— Не. Но бих искал да използвам телефона.

Лемсън направи енергичен знак с палеца си по посока на телефонната кабина в отсрещния ъгъл.

— Ето там. Ползвайте го.

Куцият се затвори в кабината. Набра някакъв номер и зачака. С известно закъснение един женски глас каза:

— Резиденцията на мистър Дилейни. Кой се обажда?

— Казвам се Хари Грийн. Мистър Дилейни очаква позвъняването ми. Свържете ме, моля.

— Един момент.

Последва дълга пауза, после по линията се чу някакво изщракване и един мъж рече:

— Дилейни е на телефона.

— Глори Дейн ми предаде да ви се обадя, мистър Дилейни.

— Да, точно така. Искате да се срещнете с мен, нали? Наминете насам тази вечер в осем часа. Ще ви отделя десетина минути.

— Сигурен ли сте, че искате да бъда видян в дома ви? Не ми звучи разумно.

Настъпи мълчание.

— Така ли? — Гласът на Бен беше режещ. — Какво тогава ви се струва разумно?

— Навярно не бихте искали всички да разберат, че съм разговарял с вас, ако се осъществи онова, което би могло да бъде направено. Можем да поговорим в някоя кола на Западния кей, където няма да ни забележат.

Последва нова пауза.

— Слушай, Грийн — каза най-сетне Бен със студена злоба в гласа си, — ако ми загубиш времето, ще съжаляваш. Не обичам да ми губят времето.