Джеймс Чейс - Няма да ти се размине

Глори усети, че се изчервява и пребледнява след това. Би могъл да прояви поне малко учтивост, да я покани да седне, да я попита как е.

Тя избра тактиката на внезапния удар. Трябваше да прикове вниманието му, преди да я беше изхвърлил от кабинета, както чувстваше, че се кани да постъпи.

— Би ли се заинтересувал от пратка диаманти на стойност три милиона долара? — попита тя.

Лицето му си оставаше безжизнена бяла маска, но междувременно той беше наклонил глава встрани, по което тя разбра, че неговият интерес беше събуден. Ненапразно беше изучавала маниерите му цели четиринадесет месеца.

— За какво говориш? Какви диаманти?

— Може ли да седна, или в твое присъствие хората стоят прави?

Бен изненадано се засмя. Харесваше подобно държание. Никога не си беше губил времето с хора, които раболепничеха пред нето.

— Сядай и започвай — каза той, отиде до бюрото си и на свой ред седна. — Добре, хайде да чуем, Глори. Чака ме работа. Каква е тази история с диаманти?

Но тя реши да не бърза, след като вече бе раздразнила апетита му. Седна, посегна към златната табакера върху бюрото, взе цигара и го погледна.

Той нетърпеливо побутна към нея настолната запалка.

След като запали цигарата, Глори каза:

— Един човек, когото познавам, иска да говори с тебе. Мисли, че не би имал нищо против да сключиш сделка с него. Не ми се щеше да се забърквам в тази история, но той ми направи добра услуга веднъж и не вярваше, че ще се срещнеш с него, докато не ти бъде представен по някакъв начин, така че… — Тя разпери ръце, довършвайки без думи изречението. — Ще му се наложи да се „разтовари“ от диаманти на стойност три милиона долара. Смята, че ти си единственият, който е достатъчно „голям“, за да завърти далаверата.

— Откъде ще ги вземе?

— Не знам. Не искам да знам. По стечение на обстоятелствата съм му задължена и поради тази причина казах, че ще дойда при тебе.

— Кой е той?

— Казва се Хари Грийн и живее в Питсбърг. Бил е пилот по време на войната и е бил ранен в крака. Леко накуцва. Продава масла на комисиона и не изкарва кой знае колко от това.

Бен свъси вежди.

— Какво общо има с диамантите?

— Не зная.

— Сигурно е луд. Виж, скъпа, губиш ми времето. Диаманти за три милиона долара — това е нелепо!

Тя се взря в него.

— Казах му, че няма да повярваш, но той беше толкова сигурен. Настоя да дойда при теб. Съжалявам. Добре, Бен, не искам да ти отнемам повече време.

Глори се изправи.

Докато Бен посягаше към звънеца, който щеше да извести секретарката, че е свободен за следващия посетител, пред очите му попадна наполовина затрупаният върху бюрото баланс.

Диаманти на стойност три милиона! Ако по чудо се окажеше, че това не е бълнуване на някакъв откачен, ако по някакво чудо диамантите съществуваха, това би означавало яхтата да бъде построена тази година.

— Не хуквай да си ходиш — каза той, облягайки се на стола си. — Почтено ли е това момче, Глори?

— Разбира се. Нямаше да съм тук, ако не бях убедена в това.

— Наистина ли мислиш, че ще се сдобие с диамантите?

— Така предполагам. Не зная. Всичко, което знам, е, че той не е от тия, дето си губят времето, и че е честен. Но ако си прекалено зает, за да се срещнеш с него, тогава, предполагам, той ще трябва да намери някой друг, който би поел сделката.

Бен се поколеба, после вдигана рамене.

— Ами добре! Нищо няма да ми стане, ако се видя с него. Как каза, че му е името?

— Хари Грийн.

— Кажи му да дойде утре, за да се срещне с мен. Нека се обади на секретарката ми за час.

— Той няма да бъде в Лос Анжелос преди шестнадесети — отвърна Глори. — Не иска да го виждат, че идва тук. Не може ли да ти позвъни и да се уговори с тебе да се срещнете някъде?

— Слушай, малката, ако този приятел само ми загуби времето, ще съжалява. — Суровото, бледо лице изведнъж стана зло. — Защо, по дяволите, не иска да дойде тук?

— Това е нещо, за което е по-добре да попиташ самия него — рече Глори, чувствайки как при тази гледка нагоре по гръбнака й пропълзява хлад.

Бен нетърпеливо размърда рамене.

— О’кей, кажи му да ми се обади. Ще говоря с него. — Той стана прав. — Сигурна ли си, че този човек е порядъчен?

— Да. Може да не е за вярване, Бен, но все още можеш да се осланяш на мене. Той се засмя.

— Разбира се. Е, истинска изненада е да те видя след толкова време. — Заобиколи бюрото си и се приближи до нея. — Добре ли си?

— Да, добре съм. А ти? Бен сви рамене.

— Този Грийн гадже ли ти е, Глори?