Реймънд Чандлър - Ще те чакам

— Знаеш ли кои са? — тихо попита Тони.

— Имам около десет предположения. Дванайсет от тях ще излязат верни.

— Лошите момчета — усмихна се Тони с крехка, чуплива усмивка.

— Къде е тя? — рязко попита Джони Ролс.

— В съседната стая.

Мъжът отиде до стената, като остави пистолета на масичката. Застана пред преградата и взе да я изучава. Пресегна се и сграбчи железния парапет на балкона. После го пусна, обърна се и лицето му изгуби част от бръчките. Очите му проблясваха по-спокойно. Отиде до Тони и се извиси над него.

— Имам една кръгла сумичка — заразправя. — Ива ми изпрати малко мангизи и аз ги поумножих чрез сделчица на север. Бели пари за черни дни.

— Лошите момчета имат предвид двайсет и пет бона. — Тони се усмихна накриво.

— Според мен по-скоро пет стотака. Само дето доста ще се озоря, ако река да ги убедя в това.

— Вярвам ти — обяви Тони.

— Не убиват често, но щом искат, пипат доста грубо.

— Мухльовци — отсече Тони с много презрение. — Пищовлии. Обикновени мухльовци.

Джони Ролс се пресегна към чашата си и я пресуши. Кубчетата лед протракаха леко, докато я оставяше на масата. Взе пистолета, подхвърли го леко в дланта си, после го затъкна с дулото надолу във вътрешния джоб до сърцето си. Втренчено загледа килима.

— Защо ми съобщаваш всичко това, ченге?

— Мислех си, че може да я оставиш на мира.

— Ами ако не я оставя?

— Нещо ми подсказва, че ще я оставиш — възрази Тони. Джони Ролс кимна леко. — Има ли начин да се измъкна оттук?

— Слез със служебния асансьор до гаража и наеми кола. Ще ти дам визитка да я покажеш на момчето от гаража.

— Ти си забавно малко човече — отбеляза Джони Ролс.

Тони извади износен портфейл от щраусова кожа и надраска нещо върху визитка. Джони Ролс го прочете и остана да стои с картичката в ръка, почуквайки с нея по нокътя на палеца си.

— Бих могъл да я взема със себе си — промърмори, присвил очи.

— Би могъл да се повозиш и в катафалка — отвърна Тони. — Казах ти вече, от пет дни е тук. Забелязали са я. Един мой познат ми се обади и ми поръча да я измъкна от хотела. Светна ме за какво става въпрос. Така че вместо нея ще измъкна теб.

— Страхотно ще им хареса — подхвърли Джони Ролс. — Ще ти изпратят теменужки.

— В почивния си ден ще поплача над тази мисъл.

Джони Ролс обърна ръката си и се вгледа в длан та.

— Бих могъл да я видя все пак. Преди да се смотая. В съседната стая ли каза?

Тони се извърна кръгом и тръгна към вратата.

— Не си губи времето, красавецо — предупреди го през рамо. — Току-виж съм променил решението си.

Мъжът произнесе почти нежно:

— Откъде да знам, че не ме предаваш?

Тони не се обърна.

— Това е риск, който трябва да поемеш.

Отиде до вратата и излезе от стаята. Затвори след себе си внимателно, хвърли поглед на 14А и влезе в тъмния асансьор. Спусна се на етажа, където съхраняваха чаршафите и хавлиите, и излезе, за да махне коша, който задържаше вратата на служебния асансьор отворена. Вратата тихо се затвори. Той я задържа, за да няма никакъв шум. В дъното на коридора от стаята на домакина се процеждаше светлина. Тони се върна в другия асансьор и се спусна в централното фоайе.

Дребният администратор се беше скрил зад опушеното преградно стъкло и проверяваше някакви сметки. Детективът прекоси фоайето и сви към стаята с радиото. То пак беше включено, съвсем тихо. Тя бе там, отново сгушена на дивана. Високоговорителят бръмчеше на ухото й — смътен звук, толкова нисък, че казаното бе безшумно като шумоленето на дървета. Тя извърна бавно глава и му се усмихна.

— Приключи ли с проверката? Не можах да мигна. Затова пак слязох тук. Нали нямаш нищо против?

Той се усмихна и поклати глава. Седна в едно зелено кресло и потупа брокатената тапицерия на страничните облегалки.

— Разбира се, госпожице Креси.

— Чакането е трудна работа, не мислиш ли? Защо не поговориш с това радио? Звучи като геврек, който огъват.

Тони повъртя копчето, не намери нищо, което да му хареса, и го върна на предишната станция.

— Сега го слушат само пияни бираджии.

Тя пак му се усмихна.

— Нали не ви притеснявам с присъствието си, госпожице Креси?

— Дори ми е приятно. Голям сладур си, Тони.

Той изгледа сковано вратата и по гръбнака му преминаха иглички. Изчака ги да се махнат. Изчезнаха бавно. Отметна се назад, отпусна се отново, впи красиви пръсти във верижката на часовника си. Заслуша се. Не в радиото — в далечни несигурни, заплашителни неща. И може би в безопасното бръмчене на колела, отдалечаващи се в непозната нощ.