Реймънд Чандлър - Завесата

— Какво, за Бога, мога да направя за вас? — попита. — Всичко е известно. Прекалено добре, бих отбелязала. Само дето изобщо не ви познавам, нали така?

— Едва ли се познаваме — потвърдих. — Аз съм само едно частно ченге с дребен бизнес.

Пресегна се към чашата, която бях пропуснал да забележа, но за която щях да се огледам след секунда заради говора й и факта, че се беше събула. Отпи морно, пръстенът на ръката й просветна.

— Запознах се с него в една кръчма — каза и се из смя остро. — Красив контрабандист, с къдрава коса и ирландска усмивка. Затова се омъжих за Дъд. От скука. Що се отнася до него, контрабандата тогава вече не беше сигурна работа… ако нещо друго не го е привлякло.

Направи пауза и зачака да я уверя, че е имало какво да го привлече у нея, но не й пукаше кой знае колко дали ще подхвана репликата. Аз само попитах:

— Видяхте ли го как потегля с колата си в деня, в който изчезна?

— Не. Рядко съм го виждала как тръгва или се прибира. Такива ми ти работи.

Пак отпи.

— Хъм — изсумтях аз. — Но не сте се карали, нали? Такива никога не се карат.

— Съществуват толкова разновидности на караница, господин Кармади.

— Е, да. Прави ви чест, че го казвате. Знаела сте за другата жена, разбира се.

— Толкова е приятно да откровеничиш пред стария семеен детектив. Да. Знаех за другата жена.

Взе да усуква на пръста си мастиленочерна къдрица зад ухото.

— А знаехте ли за нея, преди да изчезне? — попитах учтиво.

— Естествено.

— Как разбрахте?

— Много сте прям. Имам връзки, така де. Открай време си падам по кръчмите. Или сега чувате?

— Познавате ли бандата от „Дарданела“?

— Ходила съм там. — Нито се стресна, нито пък се изненада. — Ако искате да знаете, кажи-речи, живях в това заведение цяла седмица. Именно там се запознах с Дъдли О’Мара.

— Ясно. Баща ви май се е оженил доста късно?

Наблюдавах как цветът напуска страните й. Исках да я вбеся, но номерът не минаваше. Госпожа О’Мара се усмихна, руменината се върна и тя натисна копче на звънец на върха на шнур някъде из пухените възглавници на дивана.

— Прекалено късно — отбеляза. — Ако това ви влиза в работата.

— Не, не ми влиза.

Игрива на вид прислужница влезе и забърка две питиета върху странична масичка. Подаде едното на госпожа О’Мара, остави другото до мен. Излезе пак, демонстрирайки два хубави крака под къса поличка.

Госпожа О’Мара проследи затварянето на вратата, после каза:

— От цялата тая работа баща ми изпадна в мрачно настроение. Иска ми се Дъд да изпрати телеграма или писмо, или каквото и да е.

Бавно изрекох:

— Той е много, много стар човек, инвалид, вече наполовина в гроба. Тънка нишка е крепяла интереса му към този живот. Тя се е скъсала, а на никой не му пука. Той се прави, че също не му пука. Не бих нарекъл това лошо настроение. Бих го нарекъл достойна проява на вътрешна издръжливост.

— Мил човек сте — подхвърли, а очите й бяха остри ками. — Но не сте докоснал чашата си.

— Трябва да тръгвам. Благодаря все пак.

Протегна ми тънка маникюрирана ръка, аз отидох до дивана и я докоснах. Гръмотевица проехтя внезапно отвъд хълмовете и тя подскочи. Силен порив на вятъра раздруса прозорците.

Слязох по покрити с теракотни плочки стълби до централното преддверие. Икономът изникна иззад сенките и ми отвори вратата.

Загледах се надолу към поредица от тераси, украсени с цветни лехи и внесени от чужбина дървета. В дъното имаше висока ограда от метални прътове с позлатени заострени краища и триметров жив плет от вътрешната страна. Алея за коли, леко вкопана в земята, пълзеше към главния портал с портиерска будка до него.

Отвъд имението хълмът бавно се спускаше към града и местността със старите петролни кладенци при Ла Бри — сега отчасти парк, отчасти запустели земи, затворени зад огради. Някои от дървените сондажни кули още си стърчаха. Те бяха натрупали състоянието на Уинслоу, след което родът бе избягал от тях нагоре по хълма, достатъчно далеч, за да се отърве от мириса на петрол, но не толкова, та да не поглежда към тях от предните си прозорци и да вижда от какво е забогатял.

Слязох по тухлените стъпала между терасираните зелени площи. Върху една от тях тъмнокосо бледолико хлапе на десетина-единайсет години мяташе стрели по мишена, закачена на дърво. Доближих го.

— Ти ли си малкият О’Мара?

Той се облегна на каменна скамейка, стиснал четири стрели в ръката си, и ме изгледа със студени, мътночерни очи.

— Аз съм Дейд Уинслоу Тревилиан — обяви мрачно.