Реймънд Чандлър - Моливът

Събудих се, а слънцето грееше. Чувствах се като парче развалено месо. Едва се затътрих до банята, облях се със студена вода и се избърсах с така изтъняла хавлиена кърпа, че няма да я забележиш, ако не я държиш здраво. Апартаментът наистина си го биваше. Липсваха само мебели в стил Чипъндейл, за да го причислим към копторите.

Нямаше нищо за ядене, но излезех ли, Всевиждащият Марлоу този път можеше да пропусне нещо. Имах половин литър уиски. Погледнах го, помирисах го, но не вървеше да го пия вместо закуска на празен стомах, дори и да успеех да достигна стомаха си, който се рееше към тавана. Надзърнах по шкафовете да не би някой предишен наемател при спешното си заминаване да е оставил коричка хляб. Нямаше. Дори и натопена в уиски, нямаше да ми е по вкуса. Затова седнах до прозореца. Прекарах така час и бях готов да отхапя дори мръвка от някое пиколо.

Облякох се, качих се в наетата кола, паркирана зад ъгъла, и се добрах до нещо като закусвалня. Сервитьорката също беше кисела. Набързо прокара парцал по масата пред мен и изтърси в скута ми трохите от предишния клиент.

— Слушай, сладурано — рекох, — не бъди толкова щедра. Спести си трохите за черни дни. Искам само две яйца, варени три минути — не повече, филийка от прословутия ви циментов препечен хляб, висока чаша доматен сок с капчица сок „Лий и Перинс“, широка щастлива усмивка и не давай кафе на други. Може да имам нужда от всичкото.

— Настинала съм — обяви тя. — Не ме разигравай. Може да те цапна по физиономията.

— Хайде да се сприятелим. Не ми се сърди — и аз изкарах тежка нощ.

Тя ме дари с полуусмивка и мина през двукрилата врата. Така показа заоблените си форми, доста заоблени, дори прекалено. Но получих яйцата каквито ги обичах. Препеченият хляб беше оцветен с топено масло, преминало първа младост.

— Няма „Лий и Перинс“ — каза тя, слагайки на масата доматения сок. — Искаш ли малко „Табаско“? Арсеникът ни също свърши.

Сложих си две капки „Табаско“, излапах яйцата, изпих две чаши кафе и се канех да й оставя препечения хляб за бакшиш, но се трогнах и дадох двайсет и пет цента. От това тя буквално светна. Заведението беше такова, че или оставяш десет цента, или нищо. Обикновено — нищо.

Върнах се на „Пойнтър стрийт“ и всичко си беше на мястото. Пак се приближих до прозореца и седнах. Към осем и половина човекът, когото бях видял да влиза в отсрещния блок — с ръста и телосложението на Ики, излезе с чантичка и тръгна в източна посока. От тъмносиня лимузина изскочиха двама души. Еднакви на ръст, доста скромно облечени и с меки шапки, ниско прихлупени. Всеки измъкна револвер.

— Ей, Ики! — подвикна единият от тях.

Човекът се обърна. „Сбогом, Ики“ — каза другият. Сред сградите отекнаха револверни изстрели. Човекът се строполи и замря неподвижно. Двамата хукнаха към колата си и се понесоха в западна посока. От пресечката излезе кадилак, който потегли и ги изпревари. Още миг и изчезнаха.

Бяха свършили работата си добре, бързо и чисто. Единствената им грешка бе, че не бяха предвидили достатъчно време за подготовка. Застреляха друг.

Излязох бързо, почти толкова бързо, колкото двамата убийци. Около трупа се бе струпала малка тълпа. Не беше нужно да го погледна, за да разбера, че е мъртъв — момчетата бяха професионалисти. Не го виждах, както лежеше на тротоара, от другата страна на улицата, защото хората ми пречеха. Бях наясно как изглежда и вече чувах сирените в далечината. Значи някой бе телефонирал. Беше рано за обяда на полицаите.

Свърнах с куфарчето си зад ъгъла, напъхах се в наетата кола и подкарах, за да се махна по-скоро. Кварталът вече не беше удобен за мен. Наясно бях как щяха да ме разпитват:

— Какво те привлече тук, Марлоу? Квартира ли имаш?

— Нае ме бивш мафиот, навлякъл си неприятностите на тайфата. Пратили убийци по петите му.

— Не ни ги разправяй тия. Да не е искал да стане честен?

— Не знам, но парите му ми дойдоха тъкмо на място.

— Но не си направил кой знае какво, за да ги заслужиш, нали?

— Миналата нощ го измъкнах. Нямам представа къде е сега. И не искам да знам.

— Измъкна ли го?

— Точно това казах.

— Аха… само дето е в моргата с бая рани от куршуми. Опитай нещо по-сполучливо.

— В моргата обаче е някой друг.

И тъй нататък, и тъй нататък. Полицейски диалог. Излиза като от стара кутия за обувки. Думите им нямат смисъл, въпросите — също. Просто дълбаят, докато толкова се измориш, че объркаш някоя подробност. Тогава се ухилват доволно, потриват ръце и викат: „Май се препъна, а? Хайде всичко отначало.“ Колкото по-малко от това, толкова по-добре.