Реймънд Чандлър - Бронзовата врата

— Не и с това куче — добави той нехайно, след като видя, че тя няма да отговори.

Госпожата нададе някакъв бесен шум, нещо като хъркане с нюанс на озъбване. И тогава седна — бавно и тежко, леко объркана. Пусна Теди да скочи на пода.

— Какво точно искаш да кажеш, Джеймс? — изгледа го тя със смразяващ поглед.

Той бавно отиде до бронзовата врата, облегна гръб на нея и запрокарва пръст по извивките на богатия релеф на повърхността й. Дори сега жена му не забеляза вратата.

— Искаш развод, скъпа моя Луела — започна бавно той, — за да се ожениш за друг мъж. Но няма никакъв смисъл да опитваш с това куче. Не би трябвало да ме молиш да се самоунижавам. Безсмислено е. Никой мъж няма да се ожени за това куче.

— Джеймс… да не се опитваш да ме изнудваш? — Гласът й бе доста страшен. Прокънтя почти като йерихонска тръба. Теди се скри под завесите на прозореца и се престори, че си ляга.

— А дори и да поиска да се ожени — продължи господин Сътън-Корниш с необичайно тих тон, — аз не би трябвало да го допусна. Би трябвало да проявя човешко състрадание…

— Джеймс! Как смееш! Буквално ми прилошава от твоята неискреност!

За първи път В живота си Джеймс Сътън-Корниш се изсмя в лицето на жена си.

— Това е едно от най-тъпите неща, които ми се е налагало някога да слушам — заяви той. — Ти си стара, тромава и ужасно скучна жена. Върви да си купиш жиголо, ако искаш някой да се умилква около теб. Но не ме моли да се правя на идиот, за да може той да се ожени за теб и да ме изхвърли от бащината ми къща. А сега се махай и не забравяй да вземеш нещастния кафяв бръмбар със себе си.

Тя скочи бързо, твърде бързо за нея, и остана за миг изправена, олюляна. Погледът й бе празен като на сляп човек. В тишината Теди нервно впи зъби в пердето, ръмжейки жалостиво и замислено, но никой не му обърна внимание.

— Ще видим колко дълго ще останеш в бащината си къща, Джеймс Сътън-Корниш — проточи тя бавно, почти нежно и добави: — Просяк такъв.

Госпожата бързо прекоси краткото разстояние до вратата, мина през нея и я тресна зад гърба си.

Тръшването на вратата — необичайно явление за този дом — сякаш събуди хиляди шумове, отдавна нечувани в къщата. И затова господин Сътън-Корниш отначало не чу тихия странен шум от неговата страна на вратата — смесица от сумтене и скимтене и съвсем леко загатнато ръмжене.

Теди. Теди не беше успял да стигне навреме до вратата. Внезапното гневно напускане на стаята като никога го бе сварило неподготвен. Теди се оказа затворен насаме… с господин Сътън-Корниш.

Известно време господин Сътън-Корниш го гледаше доста разсеяно, разтърсен от разговора, неспособен напълно да си даде сметка какво бе станало. Малката мокра черна муцунка проучи процепа под затворената врата. От време на време, докато скимтеше и душеше, Теди обръщаше червеникавокафявото си изпъкнало око — като голямо мокро топче за игра — към мъжа, когото мразеше.

Господин Сътън-Корниш изведнъж се отърси от лошото си настроение. Изправи рамене и грейна в усмивка.

— Виж ти, виж ти, старче — измърка той. — Ето ни на двамата, без дамите този път.

В светналите му очи проблесна коварство. Теди го долови и се скри под един стол. Вече не издаваше и звук, никакъв. Господин Сътън-Корниш също замълча, бързо се придвижи покрай стената до вратата на кабинета и врътна ключа. После със същата бързина се върна обратно към нишата, измъкна от джоба си ключа за бронзовата врата, отключи я и я отвори… широко.

Бавно тръгна обратно към Теди, мина иззад кучето, отиде чак до прозореца. Захили се насреща му.

— Ето ни на, старче. Весело, нали? Хайде да обърнем по едно уиски, старче, а?

Теди издаде тихичък звук изпод стола и господин Сътън-Корниш внимателно се насочи към него, наведе се изведнъж и посегна да го сграбчи. Теди избяга под друг стол. Дишаше тежко и очите му изскочиха още повече, по-кръгли и по-мокри от всякога, но единственият звук, който излизаше от него, бе тежкото дишане. И господин Сътън-Корниш продължи търпеливо да го дебне под всеки следващ стол, тих като последен есенен лист, падащ бавно по спирала в безветрена горичка.

Някъде по това време дръжката на вратата рязко се завъртя. Господин Сътън-Корниш спря за миг, усмихна се и изцъка с език. Последва рязко почукване. Не му обърна внимание. Чукането продължи все по-силно и по-силно, чу се и гневен глас.

Господин Сътън-Корниш продължи да дебне Теди. Кучето направи всичко по силите си, но стаята беше тясна, а господин Сътън-Корниш бе търпелив и доста подвижен, когато поиска. Беше готов да прояви ловкостта си, независимо дали изглежда благопристойно на моменти, или не.